Много са лицата в спомените, избледнели с времето, като сенки скитащи сиротно в миналото.
Много, но не и нейното.
Не знам какво точно ни свързваше, не знам даже и какво ни разделяше.
Не знаехме кога ще се видим пак, не си уговаряхме нови срещи, оставяхме се на нуждата  да ни води - разделяхме се уж за кратко, а се виждахме след доста дълго време. При първи повик на сърцето.
 Странното е, че винаги разговора започваше така, сякаш го бяхме прекъснали преди минута.
 Усещахме мислите си, четяхме си чувствата си и просто ни беше добре  да си помълчим,
 Тя с нейния присмехулен поглед, аз с моето черно чувство за хумор...
 Някак си не можехме да приемаме нищо насериозно докато бяхме заедно. Живота е прекалено красив, за да го възприемаш насериозно.
 Дори и на опелото й ми бе трудно да сдържа усмивката си, защото постоянно чувах закачливите й коментари по адрес на лицемерите дошли да я изпратят.
- Е как ти се виждам в ковчег - добре ли ми стои ?
- Знаеш, че черното не ти ходи, не можа ли да си поръчаш нещо цветно, оранжево например ?! :)
Оранжева бе кухнята й, любимите й тоалети, оранжев бе и характера й - топъл, жизнен и ведър. 
 И времето отстъпва плахо пред нея, не може да притъпи нейната хара - жизнената й сила, толкова силна, че зарази дори и нас - песимистите, даваща ни желание за живот, пред който отстъпва и смъртта.
 Искаше много неща от живота. Много и малко.
 Някои постигна.
 Най-важните.
 Остави след себе си приятели, които не страдат за нея.
 Защото я носят в себе си.
 Закачлива, усмихната, гледаща те иронично свела глава на една страна - говори ми, говори ! :)
 Бе добра поетеса, даже много добра.
 Юнеско издаде нейна стихосбирка, но не това е важното.
 Да, исках от нея да пише проза, не се разбрахме - писа поезия, но.. с жена на глава излиза ли се?! :)
 Добре, че не ме чака да й илюстрирам стихосбирката, че още неиздадена щеше да си бъде.
 Не си я спомням. Не се опитвам да си я спомня.
 Тя просто винаги е до мене,  когато усети че мисля за нея.
 И пак се шегува ,  гледа ме с онзи странно тъжно-насмешлив поглед , а аз се чувствам спокоен и щастлив. 
 Добре е, когато приятелите ти остават с тебе.
 Идват за малко, разменяте си по няколко думи и времето спира за миг своя ход, заслушано в разговора ви. Цялата вечност е пред мене затаила дъх, в очакване на следващата ни среща.










Да бе, знам че не ти харесва, куцо станало. Куцо та чак по корем се влачи.
Айде ся, да не се обиждаме на проза - ти си гледай поезията, прозата остави на мен !
С мастичка за тонус ? Аз мастика не пия ?
А-а-а, за теб да налея..
Хм, добре де, добре.Обещавам.
Няма, няма да стане като миналия път.
Нали ти обещах ?
Не се смей !
:)

И ракийка ще има и пак ще танцуваме заедно Мамушка. Както преди :)