Как инак да нарека разговорите с тези, с които съм се сбогувал в този свят ?
А те въпреки всичко, напук на смъртта продължават да живеят в мен.
Липсват ми, на моменти много ми се иска да върна времето назад, за да мога още веднъж да им кажа колко много ги обичам и колко много значат те за мен.
 А те са живи, напук на логиката човешка, че всичко  е подвластно на смъртта, че от човек не остава нищо, след като затрупа го пръстта и си тръгнем натъжени.
 Скръбно им е, че им обръщаме гръб и ги изличаваме от живота си, защото една част от тях винаги остава в нас и живее с нас до момента на нашето сбогуване.
 Нецивилизованите диваци, наричат това връзка с предците.
А аз, си го наричам разговори с Бога.
Защото само Бог може да сбере в себе си цялата обич и добрина на този свят.
И да я раздава при поискване.
Когато имаме нужда от нея.
От подкрепата им в трудни за нас моменти, от лъч надежда в безизходни ситуации, от искрица храброст, когато се боим да пристъпим напред.
 И всички те, са винаги до мен.
 Ще са до мен, така както аз ще съм при тях в мислите си.
 И когато нямам воля за живот, живея заради тях.
 Дължа им поне това и точно този неизплатим дълг ми помага да продължа напред, да преодолявам непреодолимото, да достигам недостижимото и да се стремя да съм добър в делата си .
 Поне пред себе си и пред тези, в които ще продължа да живея след това.
 Смъртта е една илюзия.
  Страх, който ни помага да гледаме отговорно на живота си.
 Живот, който не се дава току така , сцена от която не можеш да слезеш по собствено желание.
Защото и в най-безмислените неща, които ни се случват през него си има скрити послания, които можем да разберем едва след време, гледайки през призмата на спомените си.
 За да разберем и оценим, колко ценен дар е живота и как никой няма правото да бъде лишаван от него.

 Скитам сред живите мъртви и си говоря с мъртвите, които са живи.
За да мога да разбера , какво дели животът от смърта, да се науча да ги възприемам в цялост и да разбера, че нищо никога не свършва - то просто се трансформира в следващата си форма и продължава да се носи по течението на времето.
 За да променя.
Нас, светогледа ни, света в който живеем.

Неведоми са пътищата божии, за да са непредвидими делата човешки.
За да имаме свободата да обичаме по повика на сърцето си.
Да можем да съгрешим заради плътта и да изкупим грешките си със силата на духа.
За да можем, пак да се срещнем в друго време, в друг епизод и да се познаем чрез душите си.
Неизменно едни и същи, търсещи приятелите си, с които сме се сбогували преди.
В предния епизод.