Да си сред избрани - каква чест ! Да си водач на статистика - каква почит ! Да си най, да си по, да се открояваш над простолюдието ! Високо над тях, самодоволно вглеждайки се в себе си с едва прокрадващ се страх, че може да те изместят.
   Че това , което си насътворил, всъщност може да се окаже не плод на талант, а на суетата човешка. Суета, която те кара да забравиш, какво е да си творец.  Да загърбиш нещата , които са ти били присъщи и да се стремиш, към тези които си отричал.

  И за какво е всичко това ? 
Какъв е смисълът и има ли смисъл изобщо в противоставянето на една теза срещу друга ? На търсенето на евтиния популизъм, бъркан с признанието . Признание за положен труд, творчество, блестяща идея или просто завладяващ стил.  Всичко съчетана в собствената ти уникалност и неповторимост. Не задължително за добро и не винаги харесваща се.
  Думите са магия, с тях може да сътвори почти всичко. Да пренесеш човек на места, на които не е бил, да го накараш да изпита чувства считани за чужди и да преживее неща, които не са му присъщи. Да се запита заедно с теб, да помълчи и заедно да стигнете до истината, недостижима за сам човек. 
 Думите са и проклятие, понякога се изплъзват неволно и не може да бъдат върнати назад. 
  Казват повече , отколкото си допускал, че могат, текат като река търсеща пролуки във възприятията на читателя ти, по които да преведат идеята ти, чуваствата които те владеят, завладяващи го и него, променяйки го така, както са го  сторили и с тебе.

 Противник съм на идеята за съревнование.
Не защото мога да спечеля или ме е страх да не изгубя.
 Просто не виждам смисъл да се слагат на везните съдбите , които ни движат.
 Сами по себе си може и да сме понякога объркани, лутащи се, да не намираме най-добрия начин да кажем това, що ни е на сърце и ни кара да се будим нощем, но означава ли това, че трябва да се откажем от каузата си, само защото някой не я е забелязал, оценил и не ни е потупал по рамото пред строя ?
 Да, блога може да е медията на 21-вия век. 
 Може, но не и манипулативно насочван, чрез стъкмистика и публично одобрение, правещи те подвластен на вкуса на тълпата и превиващ раболепно гръб пред богопомазаното анонимно жури.
 Защото в момента, в който станем подвластни на амбицията да сме четени, тогава губим от себе си , това, което ни е правило уникални и неповторими.
 Сливаме се с тълпата в желанието да угодим на вкуса и, мълчим когато ни иде да крещим, само и само да не засегнем някой благодетел и забравяме завинаги защо всъщност сме започнали да пишем.
 Коя е била искрата, която ни е накарала да започнем да го правим.

 
Пак се отплеснах, но... в тая посока си размишлявам от определено време насам.
 Казионността, която е образец за подражание ме смущава.
Да. има лека козметична промяна тия дни , но няма да е задълго.
 Не ми се ще пишейки да се ослушвам нервно дали написаното ще се хареса и дали разсъждавам в правилна посока. 
 Затова и вече смятам да намаля до минимум подобен род писания в този блог и да си го оставя за по-неангажиращ моабет.
 Казионен, в крак с модата, поредния петел в кокошарника.