Бяла приказка.
И насред нея се носят едни червени уши.
Моите.
 Красива си е зимата, когато навали сняг.
Ама , за да се радва човек на тази природна красота, се искат и да са налице някои опредлени условия.
 Едно от тях е, в никакъв случай да не си на работа.
Защото, работата е способна да развали и най-приятните преживявания за деня.
Освен, ако не си водач на кучешки впряг, защото скоро и в такъв може да се преквалифицирам, ако кмета не реши , че уличката зад блока ми е от обществен интерес.
 А защо пък, да не е ?
Хората, които живеят в него да не би да не са част от обществото ?
Ако не са, защо тогава всяка година общината чака данъците им в бюджета си?
Значи , когато иде реч за данъци и избори, може да сме обществено интересни, а когато сняг забръска и се нуждаем от общината да изпълни задълженията си към нас, които е приела заедно с парите ни на каса, вече не сме а ?
 А бе, зимна приказка си е.
И един дълбок зимен сън е обзел обществото ни, което пак не си гледа интереса и чака някой да го събуди напролет, с добри новини от съня му.
 Да се окаже в един топъл и слънчев ден, че всичко лошо е било в сънят му, че кризата е минала тихичко покрай нас и си е заминала, а кмета не само се хвали, ами и има за какво да се похвали.
 Защото, с тия темпове на снегопочистване, в скоро време безпризорни помияри няма да останат.
 С цената на краишник хляб и вмирисан колбас ще започнат да изтеглят закъсалите в преспите автомобили.
 Като за целта, ще са и необходими водачи на кучешки впрягове.
Като мен, дето са свикнали да опъват каиша.
За единият краишник хляб.
Бяла приказка.
И насред нея се носят едни червени уши.
Моите.