Днес не смятам да умра. Нито утре, нито в други ден.
И от неизлечими болести не смятам да боледувам. В превъзходна форма съм, така че до тук със съболезнованията, които сте ми приготвили! :)

Знаеш ли, едно нещо никога не съм можел да разбера в хората - болезнената им нужда от чуждо внимание?
Все искат някой да ги чуе, а те никога не опитват да поговорят със себе си.
Искат някой да ги окуражи, а те самите в себе си не вярват?

Чудя се - Защо така?
Станали сме прекалено социални в развитието си и до там сме се пристрастили към социума си, че от ден на ден се чувстваме все по-неуверени без неговата подкрепа ли?
 И дали наистина, бъдещето на Човека е в принадлежноста му към едно псевдо общество или той ще се развие в нещо друго?
 В нас се крият всички отговори на вселената, но... колко от нас са се опитали да чуят гласа в себе си?
 Този, който понякога оспорва решенията им?
 И този същият, който дава най-верният отговор, който с най-голяма лекота отхвърляме, защото не се вписва в очакванията ни?

Очаквания.
Цял живот чакаме нещо.
Нещо добро.  Нещо изненадващо ни. Каращо да се чувстваме добре и поласкани от късмета си. Нещо падащо от небето, манна небесна която да ни посипе с разум, щастие  и благодат.

Разум ли казах?
Грешка!
Хората не търсят разум.
Не, почти всеки смята, че е достатъчно умен, щом е стигнал до тук в пътя си, а каквото си му липсва, то следващият ден ще му го донесе. Даром. Защото той го заслужава, нали? Вече е направил всичко по силите си, от тук на сетне и съдбата е редно да бутне едно рамо.
И... човек си мечтае.

За света, в който той иска да живее, гледайки с все по-голяма болка към света, в който наистина трябва да живее.
По простата причина, че не знае.
Не знае да мечтае правилно.

Доколко са наши мечтите ни??!
Да, проверете!
Проверете, за какво мечтаете най-често и го сравнете с това, което ви е правило истински щастливи.
Съвпада ли?
Странно нали?

Много неща са странни, но най-странни са хората.
Отвън едни, а отвътре съвсем други.
Външно различни, а вътрешно... напълно еднакви.

И понякога наистина се чудя - А бре, оня .. брадатият шемет, за какъв ли ни е създал?
Дали... просто не е искал да опознае света през нашите очи?
Ненаситни, търсещи, недоверчиви и по детски наивни?
За да му разкажем някой ден.
Че.. да си човек, може и да не е много приятно на моменти, но определено е преживяване наситено с изненади.
 Случващи се постоянно, докато чакаме очакваното, а изживяваме постигнатото.

Странно нещо е човека.
Създание вечно търсещо, но никога не обръщащо внимание на намереното.
Готово да го забрави, в мига в който зърне следващото. По-лъскавото и мамещо погледа.

И... за това и не смятам днес да умирам,
Нито утре.
Нито в следващият ден.

Ще живея.
Но този път - с отворени очи.
За да мога да разкажа,

На себе си, очакващ ме някъде там - отвъд зоната на здрача.
Да разкажа, как е било тук.
Какво съм научил и... какво съм преживял.

Но... определено ще поспорим.
И има за какво!