Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.01.2010 11:03 - Поискай и ще ти се даде!
Автор: valsodar Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2385 Коментари: 5 Гласове:
8

Последна промяна: 22.01.2010 11:08

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Една много силна статия.
За която ще си позволя наглоста да я препечатам в блогът си, защото знам, че тук четат хора, които ще я оценят, ще се замислят над написаното в нея и ... ще имат силата и волята да променят чрез настоящето си, бъдещето към което ни тласкат по пътят на бездуховноста!

 Авторът й (
Орлин Стефанов - orlinstefanovопределено ме впечатли с точният си взор и със силата на изказа си.
Благодарение на хора като него, все още храня надеждата, че доброто може да оцелее.

Ето я и нея.

ВИСОКАТА КУЛТУРА И ДУХОВНОСТТА

  В наши дни изпитваме с особена острота неизбежния за всички епохи избор между същинската култура и масовата, както аз я наричам, некултура. Защото “ментетата” ни заливат от телевизионния и радио-ефир, звучат от шофьорските кабини на автобусите, из така наречените чалготеки и дори от вездесъщите подвижни телефони. Особено опасни са техните изкушения за младите хора, чийто художествен вкус не е укрепнал и тях лесно ги съблазнява ефектната техника за създаването и тиражирането на такива “образци”. Въпросната “индустрия” осигурява солидни печалби за бизнеса, който експлоатира човешките инстинкти и си трупа лесните пари. Потребността от възвишени ценности и представи отстъпва пред внушението “живей за мига”, както се пее в една песничка.

Възпиращата роля на псевдокултурата личи в “доктрината” на капитан Бити, която той изрича пред подчинения си пожарникар Монтег в романа на Рей Бредбъри “451о по Фаренхайт”. Ето какво се препоръчва, за да може властта да изолира обикновените поданици от духовното начало и да се гарантира безпрекословното им подчинение:

“Дайте ни клубове, увеселения, акробати и фокусници, авантюристи, реактивни коли, мотоциклети-хеликоптери, порнография и наркотици, давайте ни все повече и повече от всичко, което има връзка с автоматичните рефлекси. И ако фабулата е лоша, ако във филма не се казва нищо, ако артистите са бездарни, инжектирай ме с оглушителна електронна музика. Тогава ще имам чувството, че реагирам на пиесата, а всъщност това ще бъде само реакция на органите на осезанието ми към вибрацията. Но аз пет пари не давам, търся само да се забавлявам.”

В своята антиутопия Бредбъри е прибягнал до параболата, че заради желаната стерилност на всекидневното съзнание, длъжността на пожарникаря не е да гаси огнената стихия, а да разпалва клади за изгаряне на библиотеките, които съхраняват непреходното значение на нравствените ценности. До крайност е доведено непресекващото управническо “въжделение” да се премахва духовната власт на книгите. Такъв стремеж откриваме още в древен Китай при Лао Дзъ. Според него хората трябвало отново да връзват възелчета, вместо да си служат с писмеността.1
Тъкмо заради ревността към духовния заряд е възниквала и рецептата за онова забавление, което е лъжеизкуство. Сарказмът на писателя е недвусмислен, но уви! С изминалите десетилетия от написването на романа, предупрежденията му стават все по-актуални, нещата се променят към по-лошото, а спекулантите с човешките инстинкти ни най-малко не са се стреснали от апокалиптичната картина, която представи в екранизацията на романа прочутият френски режисьор Франсоа Трюфо.

…Разбира се, в нашия “просветен век” не се практикува публично изгаряне. Дори в съветска Русия нежеланите произведения просто са заключвани в специални книгохранилища. Обаче, това не е основание за спокойствие. И гилотинирането по площадите отдавна не се прилага, но далеч не е отменена “сухата гилотина” срещу непокорните автори: тях ги отстраняват чрез маргинализиране, с тенденциозно критикарство. Понякога се прибягва до прехвалване с неверни интерпретации на техните творби. С извличането на несъществуващи, ала безобидни за елита “достойнства”.

Не на последно място се прилага изолирането от студентска или медийна аудитория, “уреждането” на вътрешна емиграция за неудобните личности. Дори неизбежната апатия от това, че “удостояват”с награди, постове и с рекламен шум съмнителни популяризатори и плодовити в писанията си “творци и учени”, води до отказ у онези, които биха могли да кажат нещо свое, постигнали са изстрадани истини.
Не зная как стоят нещата в точните науки и при инженерните специалности, но в хуманитарната сфера подхванатата дискусия за ефективността на скъпоструващите научни звена е напълно обоснована. Тук не са изключение хората със схоластични и епигонски имитации, които нанасят огромна вреда не само чрез собствената си безкрилост, но и като насърчават себеподобни “учени”, и си отглеждат верни помощници и хвалители.

Мисля, че тук е уместно да си спомним за идалгото Алонсо Кихана, обявил себе си за рицаря дон Кихот от Ламанча, и за привлечения да му бъде оръженосец селянин Санчо Панса. След като воденицата едвам не ги премазва с перките си, Сервантес ги нарича две добичета, отиващи при своите добичета, ала тълкувателите не приемат сарказма на гениалния писател и им приписват собствената си патетичност. Бълнуванията и налудничавите упования се представят от тях за чиста монета! Съответно, уроците, които Сервантес ни е завещал, потребността да възприемаме критично съблазните на масовата некултура се оказват префасонирани и отречени. Особено показателен е опитът на Унамуно да “пренапише” в обширна студия романа на своя прославен сънародник. Глава след глава той изразява възторга си от умопобъркания любител на съмнителна книжнина, а дискредитира самия автор. Философът настоява да не сме “сервантиисти”, а да сме бъдели “донкихотисти”.
На свой ред, и нашият есеист Ефрем Карамфилов обявява в предговор към съкратено издание на романа от ученическа библиотетека, че дон Кихот е “безподобен мечтател, изтъкан от най-чистите лъчи на поезията” 2

Напълно съзнавам, че за мнозина резервите ми към традиционното възприемане на Рицаря на печалния образ, са еретична дързост. Представям си, например, реакцията на Исак Паси. Нали една от безчислените му встъпителни студии към неговите съставителства е за Унамуно. От нея ще посоча следния пример за застраховащо изказване, в което надделява пълният възторг:

“Пред нас е блясъкът на един талант, който очарова с формата и там, където резервира със съдържането. А при онези страници, които няма да разтревожат читателя нито с идеите, нито с начина, по който са изразени, единството на интелектуалното и емоционалното възприемане може да се превърне в истински празник на духа.” 3

Или на Александър Йорданов, който се беше появил като гост в “Панорама” на БНТ, държейки внушителен том на Унамуно, готов да ни изчете някакви пасажи: нали макар за известно време да бе политик, литературата е основното занимание на тогавашния парламентарист…

Аз предлагам да нямаме доверие на такива интерпретатори, а да проумяваме предупрежденията на гениалния автор, посочил ни колко фалшива може да бъде “културността”. Не само в комично жалката фигура на рицарстващия обеднял дворянин, а и с разтърсващото предсмъртно прозрение на Алонсо Кихана Добрия да се отрече от мнимата духовност.

Ако все пак изберем да сме “сервантисти”, може би ще съзнаваме, че и сегашните извършители на “рицарски геройства” също подражават на идеализирани от екзалтациите на “масовата култура” модели. При това техните “изпълнения” са далеч по-опасни. Нали вместо с ръждясал меч и с гръмко наречената кранта Росинант, те разполагат с огнестрелно и дори с автоматично оръжие, придвижват се с опасно мощни автомобили, служат си със съвършени средства за комуникация.

…Твърди се, че Сервантес успял да срази рицарските романи така убедително, че след “Дон Кихот” това съчинителство пресекнало. Но нима не е заложен същият модел в сериала “На всеки километър” със Сергей Деянов и с Митьо Бомбата? Или при Джеймс Бонд и неговото дамско обкръжение. Примерите с героизиращи рицарската сила и вълшебната всепобедност “произведения” може да се умножават до безкрай без всякакво усилие. И съблазните на напудрената сантименталност също са заклеймени от Сервантес. Ала все повече ни заливат безконечните сиропени сериали, които се доставят отвъд океана. Вносът на този фалш е най-вече от страните, в които се говори езика на гениалния испанец, а напоследък свръх всякаква мярка се показва и съседска продукция!

И все пак, не в тези несъмнени проявления на невзискателната, на ниската “културност” се таи най-голямата опасност. Според мен не по-малко тревожни са перфидните имитации, когато ерудирани хора отхвърлят профанните нагласи на трапезния хедонизъм, изглеждайки извисени и в собствените си очи. Те налагат своите авторитети и елитарни модели на поведение, копират външния им блясък, поднасят ни ефектни “фойерверки” от… данни и имена, които не всеки би могъл да знае.
И за този вид стратегия Бредбъри е проявил убийствения си сарказъм:

“Набивай главите на хората с безобидни данни, натъпчи ги с толкова много “факти”, че да се задушат от тях, като същевременно се смятат за много “умни”, поради това, което знаят. Тогава те ще имат чувството, че мислят, че се движат, без всъщност да са се помръднали. И ще бъдат щастливи, защото фактите от този род не се променят.”
В тази рецепта вместо инстинктивната предопределеност и застиналост се предлага ерзац-духовност със стратегия за по-“изтънчена” клиентела. Използва се хипнозата с достъпното за тесен кръг посветени езотерично знание. Споменавам геометричната фигура не докато търся подходяща думичката за оградения периметър, в който биват включени единствено съзаклятници.

Спомнете си за някогашния Кръг “Мисъл”, в който се погубва истински озареният творец Пейо Яворов, като законодателите в него облъчват с привнесени “парадигми” онуй, което не се вмества в прокрустовото им ложе..

Няма как да ми се припише тенденциозност и щом така се е нарекло “Дружеството за нов български университет” – Кръг “Синтез”. Та въпросният кръг е издал през 1992 г. своя програмен сборник “ARS EROTICA", в който са представени предимно статии от членовете на това дружество, както и от някои видни интелектуалци.
Начинанието е подкрепено от “Отворено общество”, и затова привилегията да бъде поместен на уводно място е получил тогавашният шеф на фондацията проф. Богдан Богданов. Статията му заслужава специално внимание, а засега ще посоча скандалния факт, че издател е “Домът на литературата и изкуствата за деца и юноши”. На първа страница срещаме и думичката, която тук обсъждаме: “Културен център “Ангел Каралийчев”. Как ли се върти в гроба си неподражаемият български разказвач заради този кощунствен сборник. Толкова повече, че същият има посвещение: на 250 годишнината от рождението на маркиз дьо Сад. На една от началните страници е отпечатан графичният му портрет: монументално горд профил, стилизиран като непоклатим зид от масивни каменни блокове!

Освен сравнително младите, напиращи към бърза кариера интелектуалци от “Синтез”: А. Кьосев, Ив. Дичев, Ст. Тафров, Вл. Тодоров, предвождани от доайена им в “Отворено общество”, не закъсня да декларира пиетета си към дьо Сад и Ив. Знеполски - известен професор от някогашната Академия за обществени науки и социално управление към ЦК на БКП. Направи го чрез комплиментарния си предговор за преливащия от насилия и издевателства роман на дьо Сад “Жюстин”, отпечатан в най-престижната поредица на издателство “Народна култура”!

Както се казва, коментарът за подобни уж културни начинания е излишен. Но да се спрем на откриващата “ARS EROTICA” статия от Б. Богданов “Един опит за еротизиране на морала”. В нея се съобщава, че:
“Еротичен коефициент съпътства всички човешки дейности. Еротично може да бъде занимаването с философия, говоренето пред аудитория и занимаването с политика, възпитаването, колекционирането, страстта по вещи, правенето на изкуство, вярата в бога и участието в ритуали.” (с.17)
Преди това е обяснен копнежът да се притежава “това и онова”:
“Копнея да се вредя (!) в нова категория, да привлека допълнителни знаци, да направя нов опит да изразя и по този начин да спра неуловимата си съкровеност, привидно отивайки навън, към друго, към едно то(?). Обхваща ме страст, като го направя свое, да опитам още веднъж дали ще постигна покой в новото отношение между означаващо и означавано на тази вещ. В това присвояване еротиката е вече налице.” (с.15)

Трябва да кажем най-категорично: притежаването, вреждането, присвояването е наистина спиране, което обаче не дава покой, защото е Мефистофелска клопка за личността. Пространното ратуване в тази статия за оплътненост, т.е. – за плътски ценности – ще уточним тук, е противоречиво в самата си основа, тъй като личността може да намери непреходна опора единствено в духовното начало. На възторжения вопъл на професора по класическа филология: “Новата дреха – каква магия!” ще противопоставим водоразделния избор, който ни е завещан от античната древност: ”Да имаш, или да си?” Така бихме се отърсили от хипнотичния опит с помощта на категорията другост да бъде “еротизиран” моралът в съмнителната риторика на следния пасаж:

“Младото женско тяло привлича еротично мъжа поради своята другост в еднаквото.(…) В определени случаи възрастното тяло изразява по-добре предизвикващата еротични емоции другост. Еротичен агент в посоката на изразяването на другостта може да стане мъртвото тяло, тялото на животното, собственото тяло, тялото на другия от същия пол и дори нетялото на вещта.”(с. 16)

С тези “агенти” всъщност се прокарват евфемизми за: геронтофилията, некрофилията, содомията, мастурбацията, хомосексуализма, фетишизма. Та по тази логика към “другостите” могат да се прибавят още аномалии като: педофилия, инцест, копрофилия, воайорство... Ако единствен ориентир ще ни бъде различието, от бутилката изскача демонът на бездуховността и сетне натикването му в някакви уж приемливи рамки става невъзможно.

Не ни остава друго, освен да заподозрем професора, че с помощта на термина му за о-плътняването е прокарана адвокатска пледоария за самия него. Защото е ясно, че покрай изреждането на всевъзможните “еротични агенти”, мимоходом е защитена и собствената му, превърнала се в обществена тайна, сексуална ориентация…

Ясно ли е за Б. Богданов, че той всъщност се придържа към антропологичния ориентир от Протагоровия девиз: “Човекът е мярка на всички неща!” Вероятно е, доколкото класическата филология е негова основна специалност. Но по същата причина, той със сигурност познава и уточнението на Сократ. Като оспорва максимата на софистите, мъдрецът посочва, че тяхната мярка не е универсална. Че трябва да се помни колко различни биват позициите и възгледите на хората. Необходима е, следователно, избирателност, ценностна скала. Най-великият философ, който е живял на тази грешна земя предупреждава: “Човекът като мислещо същество е мярка на всички неща. На съществуващите, че съществуват и на несъществуващите, че не съществуват”.

Така възниква проблемът за духовността, който ни кара да си спомним за Едип от тиванския цикъл трагедии на Софокъл. Отначало и той смята за достатъчно да е наясно за инстинктите и слабостите на човека, да си служи с усещанията за ситост и ласка, за топлина и жажда, които са сходни при който и да било човешки индивид. Така той заема трона до доста по-възрастната овдовяла царица. Само че Йокаста вече му е била майка, според онова, което е било предсказано в общочовешки план. А Едип се е пазил от прелюбодейство единствено с Меропа, смятайки, че това е родната му майка. Все пак, идва моментът на трагично прозрение: слепецът, бившият владетел Едип най-сетне разбира втората част от загадката на Сфинкс, в която е вложено предупреждение за нашата тленност и преходност.
В представите си за човека софистите не отиват по-далеч от биологическия феномен – двуного без пера, но с това далеч не се изчерпва нашата същност! Пълзящото, ходещото и накрая подпиращо се същество има единствения шанс да пребъде чрез духа си: щом телесното е тленно, опорните ни точки ще станат безчислени, силата ще пресекне.
Казано иначе, когато някой пренебрегне нравствените ценности и духовността, за да заложи на физическата сила и красотата, той се посвещава на нещо обречено. Това напомня религиозният мислител и философ Владимир Соловьов, като отхвърля аморализма и естетическото опиянение на Ницше от ярката жизненост. Още приживе на немския философ, той провижда опасността от подобна светогледна нагласа, защото краят на всяка тукашна сила е безсилието, а красотата неизбежно стига до безобразието.

Дали дръзкото отхвърляне на нравствените категории, въздигането върху освободилия се пиедестал на плътското намира оправдание в насладата, която се изпитва заради проявената дързост? За посегателствата на Ницше ни е оставил своята оценка Томас Ман:
“Когато Ницше нарича “Заратустра” творба, в сравнение с която всичко друго, създадено от хората е жалко и ограничено, (…) всеки ще признае, че това са болезнени изстъпления. (…) Разбира се, писането на подобни неща доставя сигурно голямо удоволствие, но аз намирам това за непозволено.” 4

Именно непозволено. И е непростително да се предприема поход срещу високата култура заради удоволствието да презираш онова, което ни еманципира от скотското и ни прави човеци.

Нали Хамлет предупреждаваше, че ако за някого главното благо е да “хърка и да плюска”, то той е “скот и толкоз”. Със същата категоричност и Христо Ботев отсича в стихотворението си “Странник”, че живуркащият със “сюрмашка пот” е “глупец” и “скот”.

Свидетели сме на “високоучени” покушения от страна на хабилитирани лица срещу непреходните, присъщи на високата култура ценности, които са ни завещали в художествените си произведения гениите на човечеството. Томас Ман не прощава на Ницше твърдението му в “Заратустра”, че Гьоте, Шекспир, Данте не можели “дори за миг да дишат в разредените висини на тази книга”. Защо тогава ние да прощаваме претенцията на Милена Кирова, с която тя започва книгата си “Сънят на Медуза. Психоанализа на българската литература.”:
“Обикновено се казва, че да анализираш една съвършена творба на изкуството, означава да убиеш красотата в нейното възприемане. Именно това (!?!) се опитва да направи тази книга.” 5

Тук се натъкваме на пакостна самонадеяност, която кокетира с ницшеанска претенция да се потъпче наследство, пред което един професионален литератор трябва само да благоговее? В преследване на тази убийствена цел, и самата литература тенденциозно е уподобена на “Огледалото, с което злата мащеха на Снежанка обича да се съветва.” (8) Но мащехата в приказката чака само комплименти от огледалото, докато то казва единствено истината…
Затуй си струва да внимаваме: анализите може да са наглед много умни, може да имитират движение напред, а всъщност ни карат да си тъпчем на място съвсем според предписанията на капитан Бити: макар да няма “пожарникарско” подпалвачество, с науковидна “изисканост” се стига до същия ефект.

Уви, трудно е да изброим даже особено драстичните примери за посегателство срещу духовността. Дано тук приведените илюстрации на тази тенденция ни направят по-зорки и взискателни за конкретните проявления на изкуствофобията и наукофилията, каквито срещаме от древността до наши дни.

Ще завърша с критерия за висока култура, който ни е дал чрез акцент за обратното, Томас Ман, докато описва същността на Освалд Шпенглер:
“С една дума, той е сноб и се проявява като такъв също и със своята привързаност към природата, към законите на природата и с пренебрежението си към духа. (…) Да, заради удобство в науката и от надменно аподиктично (т.е., безспорно – О. С.) безлюбие! А също и от онова самодоволство, което, жадувайки за предателство, взема самонадеяно страната на природата, като се обявява против духа и човека и заявява от името на природата достатъчно безмилостни неща, смятайки се при това за ужасно непреклонно и благородно.” 6

Тези съблазни, това самодоволно предателство на духовността са най-голямата заплаха за високата култура, която единствено сочи на човечеството спасителна светлина!..


БЕЛЕЖКИ:

1 Антология мировой философии. Т. І. М., 1969, с. 188.
2 Карамфилов, Е. Дон Кихот и присмехулниците.// Сервантес Сааведра, М. де. Знаменитият идалго дон Кихот де ла Манча. С., 1983, с. 7.
3 Вж: Унамуно. Есеистика. С., 1983, с. 5-6.
4 Ман, Т. Философията на Ницше в светлината на нашия опит. // Ман, Т. Литературна есеистика в два тома. Т. ІІ. С., 1978, с. 484-485.
5 Кирова, М. Сънят на Медуза. С., 1997, с. 7.
6 Ман, Т. За учението на Шпенглер. // Пак там, с. 61.

Източник: http://knigi-news.com






Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. tit - “Да не се изкушаваш от видимото г...
22.01.2010 11:42
“Да не се изкушаваш от видимото господство на злото и да не се отричаш заради него от невидимото добро.”
Вл. Соловьов
цитирай
2. victoriavselena - точно се чузех как да направя
22.01.2010 16:46
чизнеса си по-атрактивен. Ще взема някои от идеите тук :))
цитирай
3. panazea - Servantes pishe mnogo razkasi,
22.01.2010 19:27
Koito sa systo tolkova hubavi.Toi e izkluchitelen avtor , no malko prevejdan v BG. Toi e mnogo poveche ot geroq si. Ne mojah da razbera kakva aliuziq pravish.
Velikite sa si veliki.
Dumite i mislite syzdavat trepteniq.
Ako iskash da se syzdavat krasivi figuri , trqbva da se upotrebqvat samo hubavi dumi i misli. Blagodarq ! Priqtelstvo.
Hubavite dumi ni radvat.
цитирай
4. valsodar - Държа да поясня отново, че не аз съм ...
22.01.2010 19:38
Държа да поясня отново, че не аз съм авторът на статията, въпреки че искрено ми се иска!
Въпросите към автора, може да отправите в блога му, дал съм линк към него, той също публикува тук!
:)

Моята роля в случая е, да запозная възможно повече хора с нея, защото си мисля, че всичко добро следва да се подкрепя :)
цитирай
5. анонимен - Каня ви в блога си
28.01.2010 00:48
http://orlinstefanov.blog.bg/ ,където се застъпвам за трезвостта на Сервантес, напомняйки за това колко ненужен и опасно съблазнителен е патосът на неговия Дон Кихот. Защото все пак е добре да сме "сервантиисти"!
Благодаря за добрите думи и за насърчителното гласуване Орлин Стефанов
(orlin_stefanov@abv.bg)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: valsodar
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5451019
Постинги: 1711
Коментари: 18232
Гласове: 27456