Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.03.2010 00:34 - Ако умрем :)
Автор: valsodar Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1314 Коментари: 4 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Иска ми се, един ден, когато си му дойде времето и гушна чемшира, ритна камбаната или както там завоалирано му се казва на сбогуването с тленното, тези които са дошли на събитието по изпращането ми да са весели, с добро настроение и да се не напъват прекомерно да изглеждат скръбни.
 Защото, аз повече си се радвам на весели хора около мен, а не на тъжни.
И защо човек на погребение да не може да каже наздраве?! За здравето на тези, които остават??!
Та нали живота продължава, а ще има ли живот, без границата на смърта от която той да се ражда отново и през чиято врата да преминава?
 Защо е толкова страшно да умрем?
Защото света ще продължава да съществува и без нас ли?
Кой свят ще спре да съществува?
Този на илюзиите ни ли? И трябва да се страхуваме и да скърбим за него ли?
Или да тъгуваме, от раздялата с тялото си?!
С това, което ни е дадено назаем, за един малък период от време, понякога достатъчен, а понякога и не, за да изиграем в него, като в театрален костюм ролята си, чийто реплики често не знаем или сме забравили, та се налага съдбата да ни ги подсказва. И защо, защо трябва да са тъжни хората? За това, че приемат един преход от едно състояние към друго за край на всичко познато ли?
 Да, непознатото плаши, но нека си спомним как като деца колкото ни е плашело, толкова ни е и привличало то с неизвестноста си. С желанието да открием за себе си, какво се крие зад привидното, да усещаме, да докосваме, да виждаме и да чуваме.
 И с всяка една година в повече на сцената ние забравяме все повече и повече , за какво сме се качили на нея. Губим себе си, в образа който ни поднася огледалото, в шума от аплаузите или освиркванията на публиката пред нея.
 Гневящи се на костюма си, че не е така спретнат, а е вече поизмачкан, невзрачен и без онзи звезден блясък, каращ ни да вярваме, че сме безсмъртни.
 А блясъкът просто от външен е станал вътрешен, по-тих и незабележим. За нас  и за другите. За да го съзрем в края на пиесата, като светлина в тунела.
 Тунел водещ от същноста ни, към истинското ни аз. Онова, което винаги сме си били. Без лъжи, страхове, илюзии и ... съмнения.
 Та, един ден ако умрем, най-малкото ще съм безкрайно заинтригуван от ставащото.
От това , което следва. От това, за което в момента не знам или не помня.
От това, за което никой не говори, за да не стане за смях, а малцина помнят, за да не напуснат преждевремено сцената, разочаровани от играта си.

 Така че, нека не страдаме от страховете си за утрешният ден, нека не жалеем по миналото си, което винаги живее в нас и малко по-весело да продължим напред, защото, как инак ще можем да видим живота си в добрите му страни?




Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - Идеята ти ...
14.03.2010 01:22
Идеята ти не е съвсем еретична. Не мога да си спомня точно къде (някъде в Близкия изток) вярват,че мъртвите отиват на много хубаво място, пеят на погребенията им, радват се за тях, забранено им е да плачат за близките си.
Така са научени да вярват.
Аз не го приемам, на колкото и по-добро място да отива - боли, че вече го няма. Мястото му си остава винаги празно. Това е нормална реакция на всеки, загубил близък или приятел.

С финала съм абсолютно съгласна. :)
цитирай
2. reffina - Абе, добре си го казал - по твоему, ...
14.03.2010 09:55
Абе , добре си го казал - по твоему, ама шубето си е голям страх , да ти кажа!
Аз уж съм умно дете, така поне ми замазват очите приятелите ми, ама замисля ли се за този момент и лекичко ми поизстиват крачетата.
Що книги изчетох, що философии приех - файда няма - страх си ме е и толкоз.
Понякога ме и срам, дето съм толкоз бъзлива - но ...толкоз!
А инак - добре си го казал - по твоему! :)
цитирай
3. him - Да,
15.03.2010 23:26
анимо е права: дори и ти да си искал всички да се веселят(без да крия, искам същото като теб - хората да се забавляват и да пият). Бедата е, че хората няма да могат така да си настроят съзнанието, тях ще ги боли, че теб те няма. Дори и да се напият - пак няма да са весели, ще плачат пияни. Аз поне така бих направил, защото съм загубил приятел.
цитирай
4. ledzeppelin - ...
16.03.2010 10:28
Да,да,да...всичко,което казваш си е така.
Живеенето в тялото е само част от съществуването ни,защото само по себе си тялото не е човека,който обичаме и познаваме.И да,в прекалена трагедия превръщаме смъртта и т.н.Съгласна съм с тебе.

Само че когато е някой твой много близък...когато е човек,когото си търсил толкова време и се чувстваш приятно с него и ти е интересно с него и правите най-големите щуротии заедно и споделяте едни и същи интереси и да не ги изреждам всичките неща...когато този някой загине трагично,въпреки че изобщо не му е времето за това,няма как да си весел и да си вдигаш наздравици на погребението и всичките разсъждения за това как животът не спира със смъртта,няма да променят това.Никога.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: valsodar
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5278301
Постинги: 1709
Коментари: 18234
Гласове: 27442