Вчера било от скука, било от нещо друго, реших да си направя регистрация в един така наречен литературен сайт.
 Не, че наскоро съм писал нещо ново, което би било подходящо да бъде запазено през времето, но ми се искаше да разбера как се виждат отстрани нещата, които съм писал преди време. Всеки един път, когато ми се налага да публикувам нещо писано преди, ми идват поне още двайсет различни начина, по който то може да бъде написано по-добре, по-различно, в друг подтекст и паралелна идея, но верен на произведенията си ги оставям във вида, в който са се появили. Хубави - лоши, такива - каквито са. По-добри може да са следващите, но те са си те, част от мен, част от света в който съм бил.
 За себе си съм приел писането като част от една лична психотерапия. 
 Като начин да се преборя със скуката, с делничното, с дразнещото, със сивото ежедневие на което цвят и образ може да му предаде единствено онова, с което когато се срещаме го наричаме изкуство.

 Влязох, регистрирах се, естествено под същият псевдоним поддържан от толкова годинин насам и станал второ мое Аз, с неизменният котарак за аватар - Мишето.
 От чисто любопитство погледнах броят на регистриралите се пред мен и вече тук тръпки си ме побиха - над десет хиляди души. Десет хиляди, на фона на грамотните ( чиито произведения биха пробили модконтрола за литературен сайт ) си е едно страшно число. Още по-страшен е броят на публикуваните произведения - над сто и десет хиляди, а пък коментарите под тях като бройка направо си те карат да потръпнеш в изумление - над милион и сто хиляди коментара.

 Ужас.
До сега си мислех, че лудите ползващи тази психотерапия за облекчаване на симптома "роден в България" сме далеч по-малко, а от днес нататъка явно ще трябва да се примеря с мисълта, че ако времето за нация техническа е изтървано назад във времето, то явно е дошло времето за нация психиатрическа.
 Пишеща трескаво всичко което и дойде наум, освободена от задръжките да се сравнява с големите в литературата, искаща на всяка една цена да  бъде чута, забелязана и оценена.

 Графоманния?
 Едва ли.
 По-скоро живеем в такива времена, в които само досегът с един по-висш от нам свят би ни помогнал да оцелеем в борбата си с ежедневието. 
 Питащи и  Търсещи.  
 Всеки и  Себе си.

 

Чукча не читател.....съжалявам тези, които имат какво да кажат. Тези, които желаят да ги чуят - също....