Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.06.2008 00:13 - Смахнати истории.
Автор: valsodar Категория: Лични дневници   
Прочетен: 677 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 13.06.2008 00:27


 Допушвам поредната цигара в очакване на умората.
А тя не идва и не идва.
Може би е някъде другаде, при угнетените и разгневените, не знам.
Навярно има и по-важни задачи от това да се занимава с мене.
А може и да се е отказала вече, опознала характера ми на нощна птица, радваща се на деня, но обичаща нощта.
Заради тишината и възможността да останеш сам със себе си.
Без да се налага да играеш поредната роля.
Странно е защо, но липсата на роля се приема като майсторска игра.
Дали хората дотам са се срастнали с всекидневните си роли, в които влизат, дотолкова са се вживяли в тях, че са забравили какво е да си естествен.
Да си просто себе си, без страх, че може да те наранят, разбрал отдавна , че най-тежката болка само ти можеш да си я причиниш ?

Обичам си нощта и по още една причина - това е единственото време, в което спокойно мога да насоча сетивата си навътре в себе си, 
 Да видя отдавна отминали събития, епохи и времена.
 Места където съм бил преди столетия, да усетя отново това , което съм изживял.
 Да съм този, който бях.
 Същият и не съвсем.

 Имам си роли, в които бих желал да се завърна, роли от които изпитвам нотки срам и такива , които ме потапят в меланхолия и носталгия.

Тоя вече превъртя !

Да, и аз бих си го помислил.
Нормална реакция, разбирам ви напълно,
Няма да се разсърдя, ако станете и си тръгнете сега. :)

Говоря със себе си, надали ще ви е интересен монолога ми по-нататъка.

Може и да съм превъртял, не ми пречи особенно, напротив помага ми да видя неща оставащи невидими, до момента на лудостта причинена ми от любовта към живота. Тази любов и силата на нощта ми помогнаха преди доста време да си върна част от спомените и да се науча да живея с тях.
Без да изпадам в самосъжаление или излишна гордост от това къде и какъв съм бил.
Маскара съм си бил, маскара съм си и останал - нищо ново под слънцето :)

Франция 1897 - 1943
Има и неща които не искам да забравя.
Лицето на майка ми от началото на миналия век, нежно и тъжно, гледащо ме с очи преливащи от обич и самота.
Уханието на лавандула разнасящо се от гардероба вечер на заспиване, старото легло с балдахина над него, писалището от махагон на което написах първите си писма от любов.
Рояла в гостната, от който долиташе Шопен, шумните гости които гледах плахо скрит под стълбището и гордите очи на баща ми , когато записах архитектура.
 И не знам още защо, но точно от него време на Бел Епок ми е останала една нотка меланхолия, примесена с наследен аристократизъм и бохем.
 Да, бях твърде безрасъден, донякъде неблагодарен и доста безотговорен към живота, за което си и платих.
 С цената на голямата ми любов, заради която ме предадоха.
 Вярно случи се много по-късно и доста по на юг, в Марсилия.
Шумната цинична и вулгарна Марсили, преливаща от живот, с неизчерпаем дух на авантюризъм.
Не знам дали повлечен от него или от едната мода да си патриот, но се отзовах в съпротивата.
Като прост куриер, но куриер, който вместо да се прикрива, парадираше с безумната си смелост достойна едва ли не за генерал.
И точно това парадиране, за спечелване на дамските сърца, ме прати в прегръдката на Гестапо.
Предаден от най-добрия си приятел в името на жената, която не можахме да разделим.
Не помня вече как се казваше, но все още помня как настръхвах когато преминаваше покрай мен и огнено червените и къдрици, които разлюляваше в смях.
Времето е изтрило голяма част от болката, но е оставило по някой и друг щрих, по който да се разпознаят контурите, да се съзре силуета и да се вдъхне отново аромата от любимите ми хора от които вече ме дели повече от столетие.
 Всеки път когато се връщам там си припомням по едно и забравям друго.
 Но финалния спомен от нея епоха е винаги един и същ.
 Концлагера, глада и безнадежността.
 Тоя спомен си свършва с коремен тиф, неприятно, но не дотам.
( Само дето намразих плъховете заради него, но.. какво да се прави.)

Както и да е, предпочитам да си спомням очите на майка ми, забулени зад воалетката, за копринения и чадър на дребни сини цветчета, за роклята й с аромат на лавандула и за още много други разпиляни парченца щастие, които просвятват на дъното на спомените ми, когато съм спокоен в самота.

Дотук, за тази вечер, друга вечер може би пак.
В друго време, дори и на друг континент.

Въпреки че, пак тая част на света ме накара няколко века преди това да приема отшелничестото като алтернатива на любовта, поради слабост на духа.
Станах отчаян служител на бога, а предадох най-скъпото му творение.
Трудно е да гледаш, как изгарят любимата ти на клада, обвинена във вещерство, а ти нищо да не можеш да направиш, да стоиш безсилен и безмълвен отсрани, докато огъня поглъща и изпепелява живота ти, а в теб остава само пепел и прах.

Има и други спомени, от други епохи, но винаги се връщам към този. Може да е по-силен, може би защото е сред последните и все още не е съвсем избледнял, но предпочитам да си го запазя.

 Дори и да съм луд, нека поживея още малко с лудостта си.
 Може  да звучи налудничаво, но спомените дават голяма част от отговора на въпроса - Защо съм ?
Много неща, които не можех да приема в  този ми живот намериха своето нормално обяснение - просто стари дразнители от отминали епохи :)

Да, сега знам повече, може да се каже, че завръщането на спомените ми и донякъде са ме направили по-силен, след като не ме убиха с емоциите, които ми причинха навремето, но .. живота ще си покаже.

Просто за мен, те са една приказка за лека нощ, която си припомням, когато умората е далеч и при други в нощта.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - :)
13.06.2008 01:21
E zna4i sam bila prava za spomenite:)))
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: valsodar
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7392699
Постинги: 1738
Коментари: 18276
Гласове: 27880
Архив