Социална справедливост - това словосъчетание винаги ми е звучало странно и е събуждало съмнение в популизъм, всеки път когато чуя някой да се бори за нея ?!
 Какво ще значи това - да се вземе от тези , които имат и да се даде на тези , които нямат ли ?!
Не излязохме ли вече от този период, в който държавата гарантираше на цялото си население, едно поносимо ниво на всеобща бедност и всеки инакомислещ сред него  бе заплашен с репресии ?
 Да, кое всъщност определя дали ще изжевеем живота си като бедняци или ще сме сред тези, разполагащи с живота и съдбата си?!
 Кои са факторите определящи дали един човек ще просперира в битието си или ще е в ролята на пълен аутсайдер, зависим изцяло от обществото и от актовете му на милосърдие спрямо него ?!
 Не знам защо, но за мен най-голямото зло за миналия век не бе това, че сме живеели във времето на развития социализъм.
 За мен най-голямото зло, е масовото приучаване на населението ни, че от него нищо не зависи, че неговия личен просперитет и благоденствие е в ръцете на други хора, на тези заели върха на социалната пирамида, като сан, привилегии и близост до властта.
 И наместо да сме нация гледаща към бъдещето сме се превърнали в народ оплакващ настоящето си и не смеещ да го промени. ( Нация от пасивни хленчовци. )
 Може и така да е по-удобно, безспорно на един неуверен, уплашен и нерешителен човек е далеч по-лесно да се вмени определен избор, касаещ бъдещето му, но все пак продължавам да се питам - А не сме ли обвързали прекомерно  ролята на държавата в бъдещето си , което си пожелаваме.
 Някак си е много лесно да се оправдаваш с лошата си съдба, да отсичаш с ръка - Няма място на тоя свят за мене, те ония изедници и душмани разграбиха всичко , а за мене нищичко не остана.
 Пак чакаме.
Какво чакаме и от кого ?
Ще дойде ли някога това ни спасение отвън, ако ние нямаме решителността да се променим, а чрез нашето пренастройване като мисъл, очаквания, инициативност, да променим и бъдещето което сме си предначертали ?!
 Защото бъдещето, което към момента сме си определили, е бъдещето на сиромасите.
Някак си, неусетно почти сме приели примиренчески ролята си на неудачници и сме отказали да се борим с живота, за нашето си място под слънцето. Кому е нужна нация от сиромаси, оскотяли духовно и физически ?
 Консерватизма е погребал неусетно детските ни мечти.
Някой спомня ли си вече, какъв е искал да стане като дете, как е гледал в него си момент на живота ?!
Кое всъщност е това, което замени надеждите ни със страхове ?!
 В момента сме роби на страховете си.
Страхът, че нищо не зависи от нас.
Страхът, че каквото и да предприем, то ще е напразно.
Залагаме на малкото, но за сметка на това сигурното, отколкото на голямото , но намиращо се в едно невидимо бъдеще.
 От ден на ден ставаме все по-инертни в нагласите си и се отказваме от новите възможности, които животът ни предлага със всеки един нов ден, в името на бедняшката си сигурност и мнимата утеха, че те ония не са щастливи.
 Да богатите също плачат, но защо наместо да плачем като бедни, не се пробваме да поплачем и като тях.
 Какво чак толкоз се иска  от нас?
Малко повече вяра в собствените ни възможности.
Малко по-трезва преценка за собствените ни качества.
Малко повечко решителност, от това по-лошо накъде, то каквото и да предприем все ще ни изведе към по-добро.
Малко смелост, доза кураж, стъпка решителност, всичко събрано в една готовност за промяна.
Да си позволим да се променяме.
Да не ни е страх да научаваме всеки ден по нещо ново.
Навлизаме в едно интересно време, което ще си покаже , кое е читавото в нас.

И тези сред нас, останали роби на инертността си, приели за даденост, че не могат да променят живота си, самия живот предстои да ги изхвърли от пътя си.
 Затова, нека и да гледаме малко по-ведро на икономическата криза в която навлизаме.
Тепърва предстои да изгори сухото, консервативното и закостенялото по нас, а ще оцелее единствено тази ни част, която е способна на промени.
 И това , което не ни убие, определено ще ни направи по-силни.
 За да можем да прекрачим в бъдещето си.
 Променени.