Наричаха го Властелинът на котките, въпреки че той не се считаше за такъв.
Отдавна бе проумял , че на една котка не можеш да й заповядваш, не можеш да й викнеш - Ей ти, ела тук ! - и тя мигом да се отзове въртейки доволно опашка.
 Напротив, котките бяха дяволски създания, носещи онзи заряд на Майката природа, който ги бе белязъл със завидна хитрост, в пътя им към личната неприкосновенност.
 Затова и той не се опитваше да ги дресира, а просто ги приучаваше да свикват с него.
Да идват всяка сутрин, тихо пред вратата му и с типично женско любопитсво да го гледат в ръцете, докато си майстори.
А той си майстореше тихичко, поглеждаше по някое време към тях и само промърморваше - А, тука ли сте били ?! - спираше за миг работата си и им пълнеше една голяма паница с мляко.
 И докато те, нетърпеливо се побутваха една друга , за да достигнат до прясното мляко, той само погалваше гърбовете им с грубата си длан и си мърмореше нещо под нос.
 - Хм, ти пак си кална, къде ли си скиторила снощи.
- Ах ти, пак  миришеш на нещо чуждо ? По чии ли двори си скиторило снощи, а мило мое коте ?
Присягаше се към лавицата и сваляше голямата лупа. Тази, която стоеше до лулата от розов корал и до странната шапка с две козирки, една отпред и една отзад. За да пазела завет на врата, така му бяха обяснили навремето, когато с нескрито любопитство се бе загледал в нея.
 Оглеждаше внимателно котките една по една и изцяло по дедуктивен метод успяваше да научи много за стопаните им.
 За това кой е грижовен и кой груб с тях, съдеше по косъмът им - при едни плътен и лъскав, а при друг сплъстен и сив.
 Внимателно, без да ги уплаши, той взимаше по една от тях и я разглеждаше отблизо, почесвайки я по коремчето.
 Сгушено в него, котето притваряше очи, и примърквайки, започваше да заприда своята котешка история.
 Тези, заради които го нарекоха Властелинът на котките.