До скоро, човек като чуеше за китайски филм, неизменно си предствяше дразнещи и нескопосано режисирани бойни сцени, изобилстващи с кървища, плоски диалози и даоси, на които веждите им се влачат по земята.
 Или поне на мен резервите ми бяха такива, до момента в който неусетно му станах фен.
Констатирал с изненада, как сякаш с магическа пръчка за последните десетина години сякаш от нищото се пръкнаха талантливи актьори, сценаристи, хореографи и режисьори успяващи вкупом, от нещо банално да сътворят Магията на киното.
 Магия пренасяща те хилядолетия назад в дни на мир и война, на коварство и благородство, на ярка доблест и красива любов.

 Преди време една от книгите, които промени светогледа ми бе "Изкуството на Войната". Книга с истини до толкова банални, че често са оставали невидими за ума ни.
 Книга писана, в един сравнително далечен период, отразяваща конкретен исторически период, изпълнен с превратности, в които е печелел не винаги по-силният.

 Червени скали.
Няма как, това заглавие да ви заговори нещо, ако не видите пленяващите  въображението гледки от южен Китай.

 Китай, няма как да ви заинтригува, ако не усетите съдбите на тези, напоили с кръвта си земята му.
 Така, както възприемаме и своята собствена история.
Отъждествявайки се с тези пред нас.
 Забравили, от къде сме тръгнали, забравили, колко малко ни дели от тези, които винаги сме считали за различни от нас.