Човек се стреми към смъртта от мига на своето раждане, среща на която винаги се е гледало с небивал трагизъм, поради простичката причина, че твърде малко са се завърнали от срещата си с нея, за да ни разкажат как е протекла тя.
И може би именно по тази причина, смъртта е една от най-експлоатираните заплахи, с които е манипулиран човека в цялата му история.
Било, като чисто атавистичен страх от неизвестното, което винаги е плашело с непридвидимостта си, било от нежеланието да изгубим неща, които никога не сме притежавали истински.
Замисляли ли сте се какво всъщност притежавате ?
Кое никога не може да ви бъде отнето ?
И колко малко са всъщност нещата, които носим винаги със себе си през целият си живот, притежанията ни , с които преминаваме през вратата на смъртта.
На много места срещам литература за живот след смъртта, но защо никъде не мога да срещна и ред за живот преди нея ?
Кое е по важното, да се подготвяме за неизбежното, без ясната идея какво ще ни поднесе то или просто да се възползваме пълноценно от шансовете, които ни предоставя живота с всеки един негов миг ?
И от кое всъщност се страхуваме ?
От нещо което не познаваме и не знаем дали е добро или зло, или от асоциациите, които изникват в съзнанието ни , споменавайки смърт.
Хората се страхуват от старостта, приемайки я като бреме и унижение за гордостта и независимостта им.
Страхуват се от болката, защото не я познават в дълбочина и не знаят какво я причинява и как да го преодолеят.
Страхуват се да загубят нещата, с които са се свързали в живота си, вещи, власт, пари, влияние, обвързаности и все неща преходни и мимолетни.
Страхуват се и точно този страх ги кара да умират всеки ден и всеки миг от живота си. Непрекъснато от момента , в който излязат от детството си с наложената максима , че са смъртни.
Скитащи в отчаянието си мъртъвци, не знаещи че са неживи .
И защо ?
Защо трябва да живеем цял един живот с нагласата, че финалът му непременно ще е трагичен ?
Само защото не можем да преборим усещането си за космическа значимост ли ?
Или защото дотолкова сме възпрели маската с която живеем за част от нас, че не допускаме и за миг, че може да я свалим и това ни плаши ?
Кое е страшното на смъртта ?
Не разбирам.
Отблъскваща, болезнена... да може и да е такава, но страшна дотам, че да изживеем живота си в страх от нея ... едва ли.
Слава Богу, това не са мисли които ме занимават непрекъснато, както идват, така и си отиват. Няма как да се избяга от смърта, приемам я, но не искам и да я предизвиквам.
Просто си мисля, че ако човек живее с идеята, че всеки следващ миг му е подарен, ще може да изживее много по-пълноценно живота си , без да съжалява за несвършените неща и за непостигнатите си мечти.
Ще може със задоволство да се вгледа в себе си и да си каже - Е, тоя път толкоз, следващият по-добре ! - и да продължи напред към следващото си приключение .
Първата е да не изпада в самосъжаление за трудните си моменти в миналото и да не изпада в прекомерна гордост за миговете си на величие от миналото.
Втората е, че надали хората биха се отнасяли отговорно към живота си, ако знаеха че имат и втори шанс.
Може би, докато не се промени тази нагласа, дотогава и тези спомени си остават блокирани, за да не пречат в избора ни всеки ден.
И в крайна сметка, не си мисли, че сме се променили кой знае колко много за столетията живот зад гърба ни - в основата сме си почти същите, единствената разлика е в декора на сцената :)))
И що книги четох, и на йога ходя, и по източни мъдреци си падам, и що ли не - ала шубето си е шубе!
Като си помисля само - тясно, тъмно...уф!
Ама и ти - как се сети сега за това да пишеш! :)
А може би е по-добре да си остане страшна, защото ако хората можеха да я видят в истинската й светлина, колкцина от тях биха желали да продължат живота си в Мая ?
Още повече отчитайки природата човешка вечно да търси на работата лекото и на баницата мекото - след разкриването на една подобна истина, на земята биха останали единствено най-големите песимисти и оптимисти, а всички останали биха дезертирали преждевременно от задачите си за този им живот :)))
Често заменяме незнанието си с неверие, търсейки друг който да плати за грешките ни.
А някои от тях плащаме с отложено плащане, в момент в който отдавна сме забравили за тях.
За това и ни се виждат нелепи много неща, просто не можем засега да обхванем събитията в тяхната цялост и взаимосвързаност, за да осъзнаем и разберем, че няма случайни неща, че всичко е един нескончаем процес на промяна, който засяга дори и нас самите, колкото и да сме инертни и консервативни в светогледа си :)))
Иначе с всяка изживяна година, все по-малко ме е страх от смърта. Имам повече страх от това да не би да легна болна и да дотежа на близките си, от колкото от самата смърт.
2. Овчи хроники
3. Техническо прекъсване
4. Воаяж
5. Пирин
6. Любовен демон
7. Разговори с Мефистотел
8. Адвокат на Дявола
9. Лечителят
10. Весела
11. Звезден прах
12. Horror story
13. Генетичен пират
14. Аз Пенсионерът