Пирин

 
Когато кучетата остареят, стават за смях на овцете.
Тази мисъл би се въртяла в главата на Пирин, ако някой можеше да я прочете.
А той бе полегнал уморено, досами един шипков храст и се наслаждаваше на утринните слънчеви лъчи, прогонващи росата от гърба му и звънта на чановете, разнасян от стадото в долината.
 Не си е работа да си стар, уж си ти същият, а нещо в теб ти пречи да си този, който помниш, че си.
Света бе малко по-избледнял от този, който го помнеше, но това може би се дължеше и на влошеното му зрение.
Не вижаше както преди, но и какво ли имаше да се гледа вече ?!
А той гледаше в дните на отминалият си почти живот, взираше се с надежда да види събратята си по котило, с които се боричкаше за място до топлият корем на майка си.
 Търсеше да види и ласката на стопанина си, когато го взе за първи път на ръце, като невръстно пале. Искаше да чуе отново веселата глъч на децата, които го гонеха по двора и през смях го дърпаха за опашката, а когато се умореше да бяга, гальовно му мачкаха ушите и почесваха по корема.
 Ех, как ги обичаше той тия мигове, как ги обичаше.
И всеки път, утринните слънчеви лъчи ги носеха със себе си и ги съживяваха в спомените му.
Помагайки му да забрави за миг болките в ставите, усещането, че тялото му вече е чуждо и Пирин вече не е онова страшилище от което се плашеха преминаващите покрай селото катуни, а се е превърнал в едно старо изпосталяло псе, чиято козина е събрала върху себе си всичките бодили на полето.

 Вида му бе станал като на пълен клошар и само пожълтелите му зъби, оголващи се леко при тихото му изръмжаване към овцете издаваха, че в него все още дреме една стаена и опасна сила.
 Сила стопяваща се със всеки изминат ден, но неговата си сила.
Тази с която на втората си година удави вълк, два пъти по-голям от него.
Въпреки скъсаното ухо в боя и почти прегризаният до кокал крак.

Затова го бяха кръстили и Пирин. 
Горд и непреклонен, признаващ единствено властта на слънцето над себе си.

 Страшният Пирин.

Сега това бе вече една забравена легенда и обект за насмешка от страна на овцете. 
Обзети единствено от мисълта как да се избутат една друга в борбата си за оскъдната паша, правещи се на слепи, за случващото се около тях, изключващи все повече и повече от съзнанието си, този който бе роден да ги пази.

 А той лежеше встрани в сянка, поемайки за последно дъхът на мащерка, маточина, жълт кантарион и всички омайни билки, що бяха се разтворили и те като него към слънцето, попивайки благодатта му.

 Неусетно почти, в букета от аромати, започна да се промъква и една кисела миризма. 
На гнило, на смърт.
Вълчата.
Те слизаха бавно от гората разделяйки се на две, обхождайки стадото от двете му страни.
Предвкусващи щедрият пир и надсмивайки се над неговата немощ.
А водача им бе един млад и арогантен три годишен вълк в разцвета на силите си.
Следван от останалите три вълка в глутницата, сред които и неговата вълчица, дребна, слабовата на вид, но с отворена паст наподобяваща усмивка.
 Горда от самеца си, надсмиваща се над света в упованието си на неговата дързост и сила.

Пирин се притаи.
Сниши се и стана почти невидим сред високата трева и лопена около него.
Изчакваше.
Изчакваше мига, в който водача щеше да влезе на разстояние три скока от него.
До там му бяха останали вече силите - три скока до границата деляща го между живота и смъртта.

За късмет , вятърът повяваше срещу него, а овчето спокойствие успя да заблуди напълно глутницата , в това че няма кой да я пази.

 Самоуверен водачът й се откъсна напред, за да получи лъвският си пай. Затича се надолу по урвата и таман да впие зъби във врата на най-тлъстата овца, нещо друго впи своите зъби в него.

 Нещо, което приличаше по скоро на плетеница от листа и тръни втъкани в масури от кал, отколкото на животно.
 Самоувереността мигом бе изместена от болката и наместо вкуса на чуждата кръв, водача започна да усеща в давещото си гърло своята собствена. Топла , гъста , кипяща с живот, напускаща тялото му.
Опита се да се извие встрани, да захапе, но натиска на впилият се във врата му Пирин, не отслабваше а се засилваше. Конвулсивно.
 
Така и ги намериха привечер овчарите.
Вкочанени.
Вкопчени един в друг.
Вълкът с изплезен встрани от оголените му зъби език и оцъклен поглед, а Пирин отпуснат до него, досущ като заспал.
Поел по пътя на залязващото слънце, повелителят на върховете.


ПП Съжалявам, но на Пирин не можах да му обуя чорапогащника, който да скъсат овчарите озверели в страстта им - опита за еротичен разказ се провали.
 А така ми се искаше да стане автор от мене и някой да поведе интифада в мое име.
 Искаше ми се, но явно и лудостта ще ми се отдаде толкова трудно, колкото и опита за еротичен разказ :)