Ако някой преди година-две ми бе казал, че ще пропиша - бих го изгледал с насмешка.
 Ако друг ми бе казал, че това ще ми достави по-голямо удоволствие от самото четене , бих решил, че е леко луд !
 Сега и двете неща са си факт, което ми говори само едно и то е , че винаги можем да изненадаме самите себе си, с това което правим, откривайки неподозирани възможности в себе си, които са тляли тихо и незабелижимо до момента, в който пожарът им вече е неугасим.
  И все така ми се случва , че да захващам неща, които считам за непривични за себе си.
  Да, на времето ... преди много години си имаше някакви индикации за това, но я нямаше крастата, нямаше го това удоволствие, което могат да ти дадат възможностите на словото, в неговата необятност като форми, образност и емоцонално изразяване.
 Винаги ми е било странно, когато някой автор е разказвал как живее в творбите си и се пренася изцяло в тях, като усещане и присъствие.
 Как героите му вървят по своят път, спорят с него и в крайна сметка правят това, което те са си наумили, а не това което на авторът им, му се е искало да бъдат.
 Странно и необяснимо, докато не го изпитах на свой собствен гръб и леко уплашен от новото и непривично за мен усещане, да съм телом тук, а духом .. изцяло Там.
 "Пирин" бе момента, който ме накара да гледам с други очи на словото.
  Как да го обясня ?
 Много по-лесно ми е да напиша нещо ново и различно, от колкото да документирам самият момент на сътворението му.
 Сякаш всичките тези разкази, миниатюри и стихове винаги са си били в мене, чакали са и сега напират едно през друго за своето място под слънцето ?!
 Ще продължа ли да пиша ? - този въпрос вече не стои пред мене.
Дори и да гледам с притеснение на тази своя странна болест, накарала ме да гледам с други очи към света, с тези на разказвача.
 И да разказвам своите истории.
Не за себе си.
Не за читателите им.
А заради самите тях.
За да ме оставят поне за малко на мира, да бъда отново онзи, който бях преди всичко това да започне.
 Отново здрав.