От това, човек да мрази нещо, по-уморително няма, от мен ще го знаете!
А и съдбата, нали малко кривогледа си пада по рождение, що така, все това което най-много мразиш, все него ще ти поднесе на тепсия?
 Като ученик, от всички предмети най-много мразех немският и химията.
Не, че съм имал слаби оценки по двата, ама си има предмети, кои на човек си му прилягат и такива, които изучава с отвращение.
 Един от тях бе немският, още тръпки си ме побиват от граматиката му. Да бе, що за език е това, в който научаваш идеята на авторът му, едва от последната сричка на изречението? А не си слушал внимателно, а станал сакатлъка.
 Та, съдбатата първо тука, с немският си ми направи номер. Прави-струва, ама близо десетина години си ме мъчи с изучаването му.
 Не че немският ми стана матерен, ама поне се научих покрай него как да си придавам вид, че знам език. Усвоих безгрешно всичките му диалектни форми, сега мога да имитирам безгрешно поне пет от тях, без да знам езика.
 Плещиш си на воля как ти дойде на устата, ама си плещиш с вид непоколебим и изражение непогрешимо на лицето. Така гладко си сипеш грешките една след друга, че дори и немец в оригинал да ти е насреща, дори и той да изпитва съмения в себе си, че не ти не говориш правилно, а че той не владее добре езика и не те разбира.
 Мамка му и немски, пет години в средното образовоание, още три във висшето, ама успях най-сетне да изрия от съзанието си споменът си за него.
 Единственото хубаво покрай овладяването на езика, е споменът ми за няколко германки, заели се практически, от непосредствена близост да повишават езиковата ми култура. От него период, най си ми допадаха паузите, кога си нямаше нужда да си говорим.
 Второто ми мразене бе химията.
Ей, как я мразех, направо в червата си изпитвах хронична омраза към нея. Ама и тя си ме мразеше, правейки навлизането ми в дебрите и миризливо и избухливо, та за известно време бях насила освободен от лабораторните си занятия по нея.
 Органична, неорганична, текстилна, аналитична - сбърках се с тая химия.
Най-хубавият момент си бе, кога започнеш да изписваш сложен полимер и не ти стигне дъската, та пишеш, бришеш и пак пишеш, дорде стигнеш до краят на формулата му.
 Покрай перипетиите си с химията, за първи път се замислих и за ролята на съдбата в живота си.
 Седи и ме дебне зад кюшето гадината, седи и ме гледа какво ще намразя за да ми го набута в троен или в петорен размер!
 Мразех да пътувам.
Много мразех.
Първата работа която си намерих, кога се дипломирах, бе на снабдител.
Ако не знаете що за професия е това, питайте летящият холандец, кога го срещнете зад хоризонта. По хиляда и кусур километра на седмица за нищо ги нямах. Поименно научих всички дупки на подбалканското шосе, покрай омразата си да пътувам.
 Пътувах всякак си.
Седнал до шофьора, заспал, облегнат на вратата, легнал на земята в каросерията спейки, по седалки, скамейки, бали... всички индийски мурафети пътнически изучих за пет години. Навъртях километри, колкото да обиколя два пъти земното кълбо и то само защото мразех да пътувам.
 Мразех София, много я мразех.
Мръсен, прашен, грозен град. С хора забързани, отчуждени, истерични и високомерни.
 И ей ма на- живея там, де най-много мразя.

А сега, сега вече нищо не мразя.
Уморих се да мразя, уморих се и все това което мразя, все него да преживявам в петорен размер. Та... отиде си омразата от живота ми, съдбата вече все по-рядко ме дебне зад ъгъла, разочарована от мен.

 Искам нещо да намразя, нещо да ми го върне в петорен размер, но... знам си вътрешно, че тази ми омраза няма да е истинска и... не се насилвам.
 Мразех глупостта, регистрирах се тук... вече и нея не мразя.
 Просто съм уморен.
От всичката тая омраза що вече намразих.

И аз така - вече избягвам да мразя, защото съдбата си няма по-добро забавление от това да ни натриса точно в това, дето най-много го мразим. Не исках да съм учителка - година и половина това правих. Не исках да работа с хора - вече ще направя десет години стаж и все с хора съм работила. Не исках да се връщам във Видин - сега не могат да ме изкарат от него.
Та така. Вече нищо не мразя и не се заричам "никога", защото после животът ми го връща с лихвите. :о)))

Но, преподаването ми доставяше удоволствие, имах талант безспорен в това, та може би и точно по тази причина, съдбата се смили над мен и ме пожали да не съм даскал в тези диви времена :)

Когато съдбата види, че си неуправляем идиот и инат, който ще умре, ама това, което го мрази няма да го търпи се стъписва и те оставя намира. Няма да давам примери, че съм си избрала каузата: "Смърт на spam-a" ;)

Тая омраза, все ми беше в главата, да я подхвана, да я разхищя, да я съблека, да я оголя, да я разгледам отгоре, отдолу, отпред, отзад, отвътре, отвън и да осъзная... Тя ли мен мори, или аз нея трябва да уморя? Тя ли е по силна, или АЗ. Да се премеря с нея. И добре, че попаднах на тая ваша тема, че този път си казах - Ей сега го направи! Време е! То... нали знаете, учителят се явява, когато ученика е готов. Хем съм съгласна, хем не съм... И защо трябваше да се лутам в тая омрача повече от 2 години? Тоя учител, не ме ли намери? Не видя ли, че го търся? И сега си мисля, бил ли е в мен, или не е бил?
Май, хората, дето не се питат нищо, а знаят какво искат са най добре. И са си прави. Очите им са отворени. Виждат бързо, слагат кантара, претеглят и решават. ТОВА, ми пречи, махат го. И вървят напред и нагоре, и назад и надолу за тях няма...
А аз какво направих? Точно нищо. Грешка. Не е нищо. Напълних си сърцето и душата със омраза.
Това чувство ми беше непознато. Цели 50 години. Не, че всичко съм обичала, ама нищо не мразех. Приемах нещата от живота като предизвикателство, решавах ги. Или не ги решавах. Но не мразех. И наистина си прав, че омразата умопомрачава човека. Мразиш нещо и това е. Напълваш си душата с него, обсебва те, заслепява те, изпълва дните и нощите ти. Изпълва мислите ти. Мислиш и мислиш. И МРАЗИШ. А времето тече, земята се върти, слънцето все изгрява и пак залязва. Хората се раждат и умират. И живота си тече... А ти, мразиш... Ей, хора. Добре, че сте подхванали тая тема, че да си разчовъркам душата...
Ще ме питате... Как и кога започнах да мразя? Да, вярно е, че е най важният въпрос. Мнооооооооооооооооооооооооого е дълго. А е много важно... Не, че искам да го прескоча...
Ще пиша друг път...
А сега си мисля...
Намразих всичко, защото бях СЛАБА. Исках неща, които не можех да променя. Не бях подготвена. И пак си казвам... Страшно нещо е невежеството...
И може би от хилядите неща, които намразих, едва сега осъзнах, че е имало едно нещо, което е било майка на моето мразене... Обичала съм всичко и всеки. Вярвала съм, в доброто начало. И, че ще променя ЗЛОТО с ДОБРО. И съм била сляпа. Грешката е в мен. В никой друг. Най мразех, като четях, че първо трябва да обичаме себе си...
А разковничето на моето мразене било в мразенето на себе си...

Затова... направиш ли компромиси на други хора, да знаеш... ПРАВИШ КОМПРОМИС СЪС СЕБЕ СИ... ОНИЯ ДРУГИТЕ РАСТАТ, ТИ СЕ СМАЛЯВАШ. И ОБЕЗЛИЧАВАШ. ПОСЛЕ ГИ НАМРАЗВАШ. А ВСЪЩНОСТ, НАМРАЗВАШ СЛАБОСТТА СИ...