Хм, явно съдбата е запомнила какво съм се заричал, та сега прави всичко възможно да ми остави едно извинение по-малко, от тези с които обикновено го отлагам във времето.
 Но, какво пък, то човек докато не опита, няма как да знае ще се получи ли нещо или пък не.
 Та... ще взема пък да опитам.
Само се чудя, дали не съм се увредил непоправимо покрай блогът си, покрай стилът на петминутката, който развих с течение на времето тук - да търся възможно най-сбитата форма за да изложа разбираемо това, което искам да си кажа, така че хем да не мори много мен, хем и да не докарва до епидемия от прозявки читателите ми.
 Е, до сега се учих как да пиша кратко, сега явно си ми е време вече и за следващият урок, как да пиша последователно и от няколко малки истории да сглобя една по-голяма.
 А достойни учители до сега съм имал немалко.
Учители, пред които винаги ще се прекланям в знак на уважение към таланта и майсторството им.
 Великолепни разказвачи като Зелазни, Филип Хосе Фармър, Реймънд Фийст и още... ех, още много и много.
 Всички омайвали през годините до тук с магията на словото си и предавали ми по частица от нея с докосването си.
 И... вече си е време, време да започна сам да се уча как да ходя, да пристъпвам по-уверено в него, да захвърля патериците на общоприетото и да намеря сам, това от което наистина се нуждая.
 Не бойте се, няма да публикувам тук нищо от това, което за добро или за лошо ще се роди.
 Просто... просто ще последвам съдбата си, защото добре познавам закачливият й нрав, непрощаващ нито едно офлянкване от моя страна.
 Така че, едно извинение по-малко, един повод за ново начало в повече.
 Време е.

Успех!:)

и подавам ръка за поздрав. :)
Съдбата не прощава на тези, които стоят на едно място, така че .... време е да действаме, а пък и нямаме право да изневеряваме на себе си. :)))