Едно време свободата бе просто нещо.
То, толкова много неща бяха или забранени, или недостъпни, че колчем си стъпил извън Правият път, все свободен се чувстваш.
 А днес, днес свободата изгуби своят смисъл.
Изгуби го, отнесоха го реките от реклами показващи ни как можем да сме единствено свободни! Купувайки това, предпочитайки онова, бидейки в тон с модата, с епохата,  с времето, с цялото това забързано ежедневие измервайки свободата единствено в пари и време.
 Но, какво ни се случва, когато придобием това, за което си мислим, че ни прави свободни? По-свободни ли сме с него или вече сме започнали да си мечтаем за следващото, далеч по-лъскаво и недостъпно от предходното ни желание?
 По-бързо, по-далеч, по-напред, по-добре, по-кратко - ние не живеем в епохата на хората, а във времето на по-по-найковците, които бързат да получат всичко сега и на всяка една цена.



 Дори и тази цена да е цената на тяхната свобода.
Свободата да са себе си, да са доволни от постигнатото и да могат да мечтаят.
А за какво мечтаят хората?
Не е ли за онзи момент, в който нямат да бързат за никъде, нищо няма да ги гони по петите със своята неотложност - да бъдат отново по-по-най в надпреварата си с другите забързани редом с тях в гонене на  химерата на име Свобода?

 А едно време свободата бе просто нещо.
Може би, защото не бързахме за никъде и цялата вселена бе пред нас.

Ех! Не са ни виновни по-по-най нещата от рекламите, а тези за които трябва да работим и днес и нощес, за да им ги осигурим.
Колко дни в годината работим за държавата и колко за себе си? - Мерси, на такава свобода.