Не се страхувам от смъртта, напротив любопитно ми е да я видя през собствените си очи.

Какво се случва, как изглежда? Дали като потъване в забравата, угасване на сетивата и ума, след което прах при прахта или просто една врата, която се отваря пред нас и през която преминаваме, оставяйки зад нас тялото си, а заедно с него и всички проблеми и ограничения, които то ни е създавало до тук?

 Любопитно ми е наистина, не от едното напразно любопитство, а просто защото ми се струва като един невероятен акт на разхищение, да се раждаш и да живееш само за да умреш. Няма логика в това, а природата около мен непрекъснато ми доказва, че е изтъкана от логика, от причини и техните закономерни следствия, явяващи се причина до следващите ги следствия и така до самият Абстракт, явяващ се бариера за умът ни, отвъд която все още не можем да продължим.

 Добре, да приемем че природата все пак е логична в същността си и не допуска напразно разпиляване на ресурса си от Енергия и Време, като всяка едно следствие си има и причина.

 Каква е тогава причината да умираме, а не да живеем вечно?

 Какво би постигнал човек, чрез един безкраен живот, затворен в едно и също тяло, ако не едно безкрайно отегчение и последваща го лудост? А лудостта, си е също разхищение. Разхищение на ресурсът наречен Ум, чрез който опознаваме светът, а чрез него и себе си. Тогава, следвайки пътят на логиката ,няма как да не се достигне до идеята, че в концепцията за еднократния живот, нещо й куца.

 Да, вярата че живееш само веднъж е много полезна, когато се стремиш да изпълниш животът си със смисъл, да го изживееш с чест и достойнство, но и много вредна, ако се поддадеш на изкушението, че веднъж се живее и се опитваш да сграбчиш всичко от живота, си независимо от цената му и доколко то наистина ти е нужно.

 А ако допуснем за миг, че животът, това е един безкраен кръговрат от раждане и смърт, в която и ние играем, нещата някак си си идват по на местата. Започваш да разбираш, че няма непоправими неща. Има грешки, без които естествено не може, но... няма грешки, които ако не можем да поправим сега, не бихме могли да поправим в някое друга време, в ситуация сродна на тази, в която сме сгрешили. Донякъде, това ми дава и отговор на въпросът защо едни хора имат склонност към саможертва, а други не? Може би първите ценят живота на другите повече от своя собствен и ги е страх повече от тяхната смърт, отколкото от своята? Хора приели, че не е важното колко точно ще се живее, а как точно. И май именно те изпълват живота си със смисъл, защото са спрели да търсят смисълът на живота си?

 Уж щях да говоря за смъртта, която ме привлича с неизвестните си, а все към живота се връщам?

 Странно, дали преминавайки през нейната врата, няма да срещна друг с който да се разминем през нея и който да ме запита - А какво точно е животът? Как се справяш с това да си затворен в едно единствено тяло, да живееш постоянно със страхът от изборите които правиш и усещането, че може и да сгрешиш? Не знаеш ли, че просто грешки няма, че всичко през което преминаваш са просто едни уроци които трябва да усвоиш и да запазиш споменът си за тях в играта на Времето. Игра на живот и смърт, в която всички сме си едни и същи, само сцената се сменя.

ПП Като допънение, към коментарите в темата за таланта
http://www.ted.com/talks/lang/bul/steven_pinker_chalks_it_up_to_the_blank_slate.html


 

Духът остава в спомените на приятелите и роднините.
Поздрави!

Аз пък се чудя, дали това, което не се случва всъщност е Животът. Дали всъщност не сме живели някога отдавна и този свят да е само илюзорен, създаващ усещането за реалност?

Духът е това, което носим в себе си, това което ни тласка напред, независимо от трудностите които срещаме. Неговите проявления са в делата ни, а именно делата ни правят спомените, които оставяме в умовете на позналите ни.
Как ще прелееш нечий дух във друг - една чаша може да се пълни само до ръбът й, след което прелива.
В някои среди, на това преливане му се казва шизофрения - няколко различни личности ( дух ) в едно тяло, бъг в системата, незащитеност на приемника.. причини всякакви може да се, включително и тая :)

Как мислиш, от къде именно идва таланта, ако не от наши усилия, които сме полагали в дадена област преди време и идващи ни като готови знания и умения сега?
Защо едни нямат талант, а други го имат?
Отговорът на този въпрос си идва напълно логичен, ако кажем че едните са се трудили за да го придобият, а другите не.

За себе си лично съм решил да не задълбавам прекомерно в търсенето на отговорът му, съзнавайки опасността наместо него, да си създам нова илюзорна реалност, която да задоволи умът ми.

И ако мога да добавя към предната си реплика
Духът е истинскат ни сърцевина, това с което преминаваме през прагът на смъртта, това с което се връщаме през изворът на Живота, това което ние наистина сме.
А не това, което ни се иска да бъдем или си въобразяваме, че сме. Духът се развива, чрез изпитанията през които преминаваме и решенията, които намираме. Чрез отговорите на въпросите ни, чрез страданията и радостта, чрез всичко което ни поднася животът, който ни се дава за да разберем кои сме ние и да направим всичко по силите си да продължим напред.

кажи в две изречения какво мислиш за смъртта и какво за живота. Нямам време, а искам да те разбера правилно.

Най-бързият начин да ме разбереш правилно, е като го изпиташ сама , тогава и едно изречение ще ти е много. За истината и една дума е напълно достатъчна, за да я опише.
В останалите случаи, времето наистина няма да ни стигне.
Моята препоръка е, след като наистина нямаш време за губене в темата на постинга, просто го прескочи, тук нещата слизат прекалено надълбоко и нашироко, за да могат да се обхванат само с две изречения.
Ако можех да прескоча ограниченията, които ни създава словото с несъвършенството на понятията заложени в него... тогава бих ти го обяснил много кратко и ясно, какво е животът и какво смъртта. Но... няма как да ти покажа картината, която виждат моите очи и долавят моите сетива, за това отвъд прага на животът и смъртта.

тази една дума е - равновесие.

но в случая си помисли, как може да се използва тази дума, когато трябва да обясниш на майка защо е загубила детето си, на любим за любимата и така за всички загуби, които понасяме в живота си и за които считаме, че са преждевременни и безсмислени?

Има го наистина равновесието, природата постоянно се стреми в същността си към своята равновесна точка, а редом с нея и всичките й творения, сред които и ние.

"Човек и добре да живее - умира и друг се ражда". Умрели са те, родило се е друго дете и друга любима. Ако не бяхме така егоистично настроени, щяхме да гледаме с усмивка на всичко - все пак сме имали своето малко време. Изчезвам :) Приятен ден!

--------------------------------------
Таланта е закодиран в генът. Когато детето се ражда, ражда се с талант. А трудът, допълнително оформя човека и го прави гений.

По-скоро става въпрос за обвързаност.
Колкото по-близко е човек до теб, толкова по-обвързан си с него и толкова по-болезнено усещаш скъсването на връзката, която ви е събрала.

Как мислиш, ако не бе така, дали нямаше по един и същ начин да приемаме смърта на хора, които не познаваме и на хората, които обичаме и към които сме се привързали?

Защо, гледайки телевизия, човек възприема чуждата смърт с безразличие и дори с любопитство, а само от идеята, че на близък човек може да му се случи нещо лошо изпада в ужас и паника.
Първо заради връзките които ни свързват и второ поради непознаване на естеството на смърта и как да преминем през ограниченията, които носим със себе си от момента на раждането си.

Тук определено не съм съгласен и потвърждение за това са многобройните биографии на хора талантливи, родили се в семейства на родители посредствени.
Ако генът бе водещ за наличието на талант, то те щяха да бъдат не по-малко посредствени от родителите си, съгласно предаденият им генетичен материал.

Мога да се съглася само за едно и това е, че талант който не се развива - залинява и изчезва с течение на времето. В смисъл - След като няма да го ползваш, върни го обратно на лавицата.

И накрая по пътят на тази логика, ще стигнем до оная маймуна в черна Африка, която в изблик на неимоверен талант се е изправила на два крака и е станала човек, преди 3 милиона и кусур години. :)))

Куца логиката в търсене на таланта в родословното дърво, защото ако тръгнем по генетичните линии назад във времето, всички ще се окажем повече или по-малко роднини. А това, пак няма да даде точният отговор на въпроса - от къде точно идва таланта?

Да си чувала за еднояйчни близнаци, които да са развили еднакво един и същ талант?
Ако твоята теория е вярна, посочи ми такъв случай!

Ако се разровиш малко по надълбоко в себе си ще установиш, че зад тази обвързаност стои страх за самия себе си - как ще живея вече без този любим човек? Което е пак егоизъм. Иначе те разбирам - и аз предпочитам аз да умра, но всички в семейството ми да ме надживеят, защото... не знам как ще живея без тях. Източните религии не гледат по този безнадежден начин на смъртта, дори успяват да й се радват. Тоест, подобно на всичко останало - всичко е въпрос на вътрешно възприятие.

Така е, именно затова не би трябвало да ни плаши смъртта. Аз вярвам, че отношението ни към околния свят предопределя какво ще ни се случва в живота. Ако правим и мислим зло, то неизменно ще се върне някога под някаква форма. Ако пък мислим позитивно, или поне избягваме лошите мисли, ако се държим с другите както бихме искали с нас да се държат, тогава духът е спокоен и не би трябвало да се тревожи.

Пък и в крайна сметка Бог разполага с нас (поне аз така мисля).

Всеки човек се ражда с някъкви умения. Талантът е това умение, което го отличава от другите. То е предпоставка, ако се потруди да стане забележителна личност в дадената област.

Съгласен съм с теб, но имам забележка - ти ми показваш следствията, а аз търся причината :))

------------------------------
Творческа надареност, уникална способност в някоя област; наклонност, заложба, дарба, дарование. Имам талант. Талант за учене на езици. Певчески талант.Театрален талант. Готвач по призвание.

Кажи ми, защо донорите като даряват органи или кръв, даряват и част от себе си?
Защо в кръвта се намира ДНК-то на всеки индивид. Защо при хората 99% гените им са еднакви, а само 1 % определя индивида?

- това е едно от нещата към които винаги съм се стремял, не винаги успявам да постигна - да си формирам правилното отношение.
Което е трудно.
За да го имаш трябва да си безпристрастен, да позволиш на животът ти да те изненадва, та дори и с лошо ( пусти инстинкти за самосъхранение, все се опитват да ме накарат да мисля с крачка-две напред) и да знаеш Защо се случват нещата точно по този начин, а не по някой друг.

За безпристрастноста... съмнявам се дали някога бих бил напълно безпристрастен.
За Случването, за отпускането по реката на живота и за следването на подходящите за теб течения в нея - ами уча се да го правя, къде успешно - къде с падания зад борда :)
А за последното - Да знаеш, защо се случват нещата - това винаги ме е изкушавало неимоверно с интересните си въпроси и с още по-интересните си отговори, които водят до нови въпроси.

В крайна сметка, всичко може да се обобщи с изречението - Нещата се случват, защото трябва да се случат! -, но ми липсва онази примиреност, с която да приема истината в този й вариант. Не се чувствам комфортно с това "трябва", без да знам "защо".

Желанието идва от усещането за приятно. На по-късен етап и от разбирането за необходимо, където вече се задейства и волята на човека.
Таланта идва от натрупаният ни от "преди" опит, от който можем да черпим и сега чрез него, ако ни е приятно да го правим и искаме да го доразвием.