Постинг
18.08.2011 18:35 -
Когато гроб ми изкопаят...
Автор: valsodar
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2546 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 18.08.2011 19:23
Прочетен: 2546 Коментари: 10 Гласове:
13
Последна промяна: 18.08.2011 19:23
Човек и добре да живее - умира.
Е, хубаво де - умираш! С какво това чак толкова ни плаши?
С това, че светът продължава да съществува и след нас ли?
Че той си е съществувал и преди нашата поява, какво чак толкова ще му се случи с нашето отсъствие от него? Дали ще стане по-добър или по-лош след нас си зависи изцяло от влиянието, което сме оказали над тези влезли в досег с личността ни.
Едни хора оказват голямо влияние върху хода на историята, други по-малко, но в крайна сметка съдбата на човечеството е съвкупност от живота и съдбите на всички хора, а не само на Избраните сред тях. Така че, в същност с какво ни плаши смъртта, че не сме в кръга на Избраните, които ще се запомнят ли?
Напротив, всяко едно наше действие влага отпечатъка си в тъканта на вселената, независимо от факта, че често този отпечатък остава невидим за нас и го пренебрегваме като съществуване.
Една наша усмивка може да промени изцяло живота на непознат за нас човек, една дума също. С какво и как променяме хода на събитията е едва ли въпрос, на който ще можем да си отговорим приживе, поради простата причина, че не може да си обективен наблюдател на система, която те обгръща и обхваща в целостта си.
- Живей така, че и гробарите за теб да плачат! - ми казаха наскоро.
Че за какво да плачат за мен хората? За това, че съм си тръгнал от техният свят и съм отишъл в друг, който не познават и от който ги е страх?
Защо хората трябва да са тъжни, когато някой умира, За кого повече тъгуват - за него, че го няма или за себе си, които повече няма как да се възползват от присъствието му в живота им?
Не ме е страх да умра - в Смъртта няма нищо плашещо и страшно.
Страх ме е донякъде от болката, която познавам в различните й измерения. Не ми се иска да се разделям с хората, които обичам и за които не знам, как ще ги посещавам след това. Иска ми се просто да живея, защото донякъде съм опознал живота и съм се научил да го харесвам, но защо това, което отчасти познавам да ме кара да се страхувам от това, което не познавам - смъртта? Само, защото не я познавам добре ли?
Едва ли?
Всяка една вечер аз умирам и всяка една сутрин се събуждам отново за живот.
И след като всеки един ден от живота си съм умирал и съм се раждал отново, от какво точно трябва да ме е страх тогава?
Освен от собствените ми страхове.
Така че...
Когато гроб ми изкопаят,
а мен положат в пръстта -
за мен не искам да ридаят
изпращайки ме в смъртта.
През прагът нейн ще мина смело -
облян в призрачна си светлина.
Захващайки се с моето си дело -
разкривайки Живота след смъртта.
Животът, просто... вечен кръговрат е -
дори живян и със затворени очи.
Животът сякаш, просто си нехае -
за нашите съмнения, болки и мечти.
Затуй - Пристъпяй друже смело!
Върви напред, с гордо вдигната глава!
Смъртта... е просто вододела -
антракта кратък в нашата Съдба.
Е, хубаво де - умираш! С какво това чак толкова ни плаши?
С това, че светът продължава да съществува и след нас ли?
Че той си е съществувал и преди нашата поява, какво чак толкова ще му се случи с нашето отсъствие от него? Дали ще стане по-добър или по-лош след нас си зависи изцяло от влиянието, което сме оказали над тези влезли в досег с личността ни.
Едни хора оказват голямо влияние върху хода на историята, други по-малко, но в крайна сметка съдбата на човечеството е съвкупност от живота и съдбите на всички хора, а не само на Избраните сред тях. Така че, в същност с какво ни плаши смъртта, че не сме в кръга на Избраните, които ще се запомнят ли?
Напротив, всяко едно наше действие влага отпечатъка си в тъканта на вселената, независимо от факта, че често този отпечатък остава невидим за нас и го пренебрегваме като съществуване.
Една наша усмивка може да промени изцяло живота на непознат за нас човек, една дума също. С какво и как променяме хода на събитията е едва ли въпрос, на който ще можем да си отговорим приживе, поради простата причина, че не може да си обективен наблюдател на система, която те обгръща и обхваща в целостта си.
- Живей така, че и гробарите за теб да плачат! - ми казаха наскоро.
Че за какво да плачат за мен хората? За това, че съм си тръгнал от техният свят и съм отишъл в друг, който не познават и от който ги е страх?
Защо хората трябва да са тъжни, когато някой умира, За кого повече тъгуват - за него, че го няма или за себе си, които повече няма как да се възползват от присъствието му в живота им?
Не ме е страх да умра - в Смъртта няма нищо плашещо и страшно.
Страх ме е донякъде от болката, която познавам в различните й измерения. Не ми се иска да се разделям с хората, които обичам и за които не знам, как ще ги посещавам след това. Иска ми се просто да живея, защото донякъде съм опознал живота и съм се научил да го харесвам, но защо това, което отчасти познавам да ме кара да се страхувам от това, което не познавам - смъртта? Само, защото не я познавам добре ли?
Едва ли?
Всяка една вечер аз умирам и всяка една сутрин се събуждам отново за живот.
И след като всеки един ден от живота си съм умирал и съм се раждал отново, от какво точно трябва да ме е страх тогава?
Освен от собствените ми страхове.
Така че...
Когато гроб ми изкопаят,
а мен положат в пръстта -
за мен не искам да ридаят
изпращайки ме в смъртта.
През прагът нейн ще мина смело -
облян в призрачна си светлина.
Захващайки се с моето си дело -
разкривайки Живота след смъртта.
Животът, просто... вечен кръговрат е -
дори живян и със затворени очи.
Животът сякаш, просто си нехае -
за нашите съмнения, болки и мечти.
Затуй - Пристъпяй друже смело!
Върви напред, с гордо вдигната глава!
Смъртта... е просто вододела -
антракта кратък в нашата Съдба.
върху това, че всъщност след смъртта си, остават в спомена и любовта на едва 2-3 най-близки.
В това ни убеждава всекидневно реалността. Излезеш ли оит тоя свят, споменът за теб избледнява много бързо в сазнанието на приятели, колеги, познати и роднини.
Оставаш само в паметта на най-добрия приятел, на децата си и на любимия човек(ако наистина те е обичал)
Сетих се покрай написаното, че в онази приказка на Андерсен, Оле Затвориочички, представя на малкия Ялмар Смъртта като свой брат
цитирайВ това ни убеждава всекидневно реалността. Излезеш ли оит тоя свят, споменът за теб избледнява много бързо в сазнанието на приятели, колеги, познати и роднини.
Оставаш само в паметта на най-добрия приятел, на децата си и на любимия човек(ако наистина те е обичал)
Сетих се покрай написаното, че в онази приказка на Андерсен, Оле Затвориочички, представя на малкия Ялмар Смъртта като свой брат
Донякъде страхът от смърта е продиктуван от факта, че виждаме живота около нас единствено през собствените си очи и го възприемаме като съществуващ единствено за да ни радва нас самите. Приемаме за добро, всичко угодно за нас и за лошо, всичко което не искаме да ни се случи. Знаем много малко всъщност за живота и точно това ни невежество ни кара да се страхуваме от неговият край, съзнавайки, че ще си тръгнем далеч по-невежи за него от момента в който сме се родили за живот.
А животът, просто е един низ от събития, които ти се случват докато изминаваш своят път във времето. Даващ ти възможност да се учиш и също така даващ ти свободата да си умреш невеж.
Не е страшно това да умреш.
Страшното е да не си живял.
Да не си обичал, да не си се радвал на светът около теб, да си стискал здраво затворени от страх очите си, когато животът е поднасял даровете си пред теб.
цитирайА животът, просто е един низ от събития, които ти се случват докато изминаваш своят път във времето. Даващ ти възможност да се учиш и също така даващ ти свободата да си умреш невеж.
Не е страшно това да умреш.
Страшното е да не си живял.
Да не си обичал, да не си се радвал на светът около теб, да си стискал здраво затворени от страх очите си, когато животът е поднасял даровете си пред теб.
ще е неуместно. Лична е много.
И все пак - смъртта не ме плаши. Имам деца - едното много малко още. Ще имат нужда от мен. Това е, което ме притеснява.
Смъртта е просто естествена. Тук сме за малко, за много, много малко.
цитирайИ все пак - смъртта не ме плаши. Имам деца - едното много малко още. Ще имат нужда от мен. Това е, което ме притеснява.
Смъртта е просто естествена. Тук сме за малко, за много, много малко.
Говориш така, сякаш си свършил работата си на този свят и си научил урока си. Звучи логично, но нещо липсва, а то е че утре може да бъде по-хубаво от днес и ти няма да можеш да го усетиш, липсва надеждата. Изпаднал си в мрачно настроение...е...случва се на много от нас, а причини колкото искаш. Гледай по-бодро на живота, намери си бутрак и пийни от него, сигурно го има около язовирите :))))
цитирайЗащо да ми е мрачно настроението - напротив, доста си е ведро то.
Как инак бих ценил живота, ако го нямах този си ищах да го живея?
А за смъртта, какво толкова плашещо има в темата, освен собствените ни страхове около нея?
цитирайКак инак бих ценил живота, ако го нямах този си ищах да го живея?
А за смъртта, какво толкова плашещо има в темата, освен собствените ни страхове около нея?
повечето хора се страхуват от смъртта по-скоро заради съпътстващата я физическа болка. На второ място заради страхът, че няма да ги има. Преодолеят ли се тези два фактора, всичко ще е ок.
цитирайот смъртта се страхуват тези, които имат усещането че не живеят пълноценен живот. Така мисля аз и ми се струва, че съм прав....
цитирай
8.
blogena -
Това с гробовете винаги ме е разстройвало...
19.08.2011 17:24
19.08.2011 17:24
За предпочитане е да ме разпръснат над някое хубаво място...
Не си прав Готик!
Тези които има какво да губят се страхуват щат не щат...
Другите отдавна са мъртви душевно ...и им е все тая как живеят и дали ...
Как се престарши да пуснеш стих? Твой ?
"Захващайки се с моето си дело -
разкривайки Живота след смъртта."
ей, в тоя живот след смъртта най не вярвам ;)
цитирайНе си прав Готик!
Тези които има какво да губят се страхуват щат не щат...
Другите отдавна са мъртви душевно ...и им е все тая как живеят и дали ...
Как се престарши да пуснеш стих? Твой ?
"Захващайки се с моето си дело -
разкривайки Живота след смъртта."
ей, в тоя живот след смъртта най не вярвам ;)
gothic написа:
от смъртта се страхуват тези, които имат усещането че не живеят пълноценен живот. Така мисля аз и ми се струва, че съм прав....
Донякъде това е следствие от усещането гонещо ни през целият ни живот, че все нещо не успяваме да свършим, все нещо изтърваме и все за някъде сме закъснели. Динамиката на съвременният човек, наместо да му спести време за пълноценни изживявания, просто го изяжда в разпиляването му за хиляди маловажни и несъществени неща. В преследването на цели изкуствено му насадени като важни в неговият живот. От там и усещането, че живее непълноценно и съответно големият страх, че когато й да умреш, все ще си губещият.
blogena написа:
Как се престарши да пуснеш стих? Твой ?
"Захващайки се с моето си дело -
разкривайки Живота след смъртта." -ей, в тоя живот след смъртта най не вярвам
Как се престарши да пуснеш стих? Твой ?
"Захващайки се с моето си дело -
разкривайки Живота след смъртта." -ей, в тоя живот след смъртта най не вярвам
В съзвучие са си прозата и стихът, взаимно се допълват и правят идеята завършена. Не гоня в случая съвършенство на постройката, а пълнота на идеята. А щом това е правилният начин, защо да не го използвам?
От кумова срама ли?
Мога - правя го.
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 27883
Блогрол
1. най-доброто до тук
2. Овчи хроники
3. Техническо прекъсване
4. Воаяж
5. Пирин
6. Любовен демон
7. Разговори с Мефистотел
8. Адвокат на Дявола
9. Лечителят
10. Весела
11. Звезден прах
12. Horror story
13. Генетичен пират
14. Аз Пенсионерът
2. Овчи хроники
3. Техническо прекъсване
4. Воаяж
5. Пирин
6. Любовен демон
7. Разговори с Мефистотел
8. Адвокат на Дявола
9. Лечителят
10. Весела
11. Звезден прах
12. Horror story
13. Генетичен пират
14. Аз Пенсионерът