Постинг
01.04.2010 23:45 -
Затриха "Весела".
Изтриха я "Весела".
Тя пък с какво им извади очите на цензурите в "Стихове"-те, не разбрах?
Но.. свят широк и простотия разна, неведоми са пътищата, по които тя ще поеме към нас, за да ни подложи на изпитание.
Дали ми е тъжно, че я няма повече там като разказ ли?
Едва ли.
Просто, имал съм своята нужда от "Весела", нужда родила я през онази нощ за мен. Позволила ми за кратко да бъда там, да виждам през нейните очи, да усетя недоловимото, което оставя един странен привкус в душатата ти.
Но, какво пък, най-много в един момент да изтрия всичко от това с което се гордея, че съм имал възможноста да участвам в сътворяването му и да оставя това, което ще направи глупаците щастливи.
А "Весела" е жива.
Напук на тези опитали се да я погребат.
И отново е тук, в чест на една моя приятелка, която бе причината да я напиша и мислейки си за нея все се сещам за Весела, и четейки "Весела", все се сещам за нея - Ренката ;)
Весела
Роди се с изгрева на луната, в една ясна и тиха лятна вечер, кога щурци огласяха с песен полето и само славеят дръзваше да ги надпее. Проплака тихо и се заслуша в песента на вятъра, сгушена в скута на майка си, с
коси посребрени от звездна светлина. - Ще я кръстим Весела - отсече баща й. Тя ще е нашата радост от тук насетне ! Така си и стана, растеше си Весела, като тихо и скромно дете, за радост на родителите си , сдобили се с късна рожба, растеше и само една странност имаше в нея. Всички деца си играят, пищят и се боричкат в окосеното сено, а само наша Весела си седи кротко отстрани, а погледа и все нейде встрани, все нещо си чака , умислена в себе си. - Веселке, ти що си не играеш маминото, иди децата те чакат, може ли така отстрани да ги гледаш и в игрите им да не играеш? Какво ти има миличко, болно ли си ? - се опитваше майка й да я накара да потича с тях, да се сборичка ако трябва, какво от това че е момиче - дете е все пак, може ли отстрани да седи и да не играе , та все другите майки така странно да гледат към нея, а наша Весела тихо й отговаряше - Остави ме Мамо, добре си ми е така, аз така си играя. - Как така, сама си играеш ? - попита уплашено майка й . - Не съм сама бре Мамо, не виждаш ли вятъра, който иска да се гоним с него, не чуваш ли тревата, която ме моли с нозете боси да тичам по нея , цветята които песни ми пеят кога ги погаля ? - Стойчо, болно ни е детето, давай на доктор да го водим, има му нещо, болест някаква го е налегнала ! Божке ле Стойчо, каква ли ни мъка тоя път ни е споходила , та детенце с такава болест да ни се види ? Давай, давай мъжо, ти изкарай колата, а аз ей сегичка приготвям набърже детето, че болест не чака, може и по-лошо да стане !
Уплашиха се и майка , и баща й, и с пребледнели лица на доктор я заведоха. Специалист. Голям и всепризнат. При кой се лесно не влиза, та... продадоха набърже теленце, само и само доктор, наша Весела навреме да види. - Нищо му няма на детето - отсече доктора.- Просто,... е ... как да река , рядко интровертен тип с изключително буйно въображение. - Ин-н-нт.. , какво докторе, какво й има, тоя тип лекува ли се ? - почти проплака в ужас майка й , прикривайки Весела зад себе си, в очакване на най-лошото. - Не, не се лекува. Ама , какво сте ми и двамата прибледнели, успокойте се, физически си е напълно здраво детето , просто как да го река... хм, мечтателно е то и си живее в света на приказките, които въображението му рисува. - Луда е ! - отсече Стойчо - Луда е наша Веселка, ама не тя е виновна, лудост нашето беше - дете да желаем, на тези ни години. - Не бре хора, нормално си е детето - опита се да ги убеди доктора, но колкото повече се стараеше, толкоз по-странни и необясними за тях думи използваше и това само засили болката и тъгата по лицата им. - Е, каква си е, наша си е ! Наша рожбичка си ни е Весела, а пък.. кога порасте.. ще видим. Все един добър мъж за нея ще се намери, кой да се грижи, кога ний вече не можем. Че то нашето, преброено е вече, ама нейното... - тихо каза баща й и скришом издайническа сълза забърса.
Тихо прибраха се те на село, по мръкнало, да ги не видят комшиите и да не разпитват, къде са ходили, за болеста на Веселка да се не разчуе. И само тихият вятър, чу хлиповете на майка й и молитвата на баща й , след като Веселка с целувка приспаха. Чу ги и далече отнесе. Там, където се бяха стопили и думите на доктора, че страшно си няма. Че Веселка е дете нормално, нищо, че с други деца не играе и с вятър и треви си хортува.
А Веселка си порастна. Тиха, в себе си вглъбена и глава наклонила леко встрани, сякаш някой й говори, а тя му думите слуша. Слуша и се усмихва. Красавица надали бе нявга се раждала, кат таз мома - стройна фиданка. Ако има думи, кои нейната хубост да опишат. Хубост, що те караше, ако си на трапеза с нея и от глад да умираш, залък хляб в уста си да не сложиш, а само нея да гледаш и с хубостта й да се храниш.
Идваха ергени всякакви да я искат, но кога наш Стойчо насаме с тях останеше, всички си тръгваха. Идеха като аслани, а си тръгваха като... А Стойчо си бе честен и прям, не искаше с лъжа добро на рожбата си да стори и истината им в очи казваше - Луда си е наша Веселка, луда си е , ама си е тиха, оправна и грижовна. Без нищо я давам, но едно от тебе ще искам . Грижи се за нея и я обичай така, както я обичахме и ние !
И бягаха, наплашени от тез думи бащини ергените, не намерили ни обич в сърцата си, ни смелост в душите си, луда невеста, през бащини порти да вкарат. Само един се намери, кой на бащини думи да отговори. Свит, неугледен, дори и леко грозноват наглед, но така запленен от нейната хубост, че страстта наместо него заговори. - Взимам я, взимам я бат Стойчо, такава каквато е, взимам я ! На ръце , ако трябва ще я нося, през огън минавам, но ми я дай ! Дай ми вашата Весела, че сърце ми вече не трае и .. или Весела жена ще ми стане, или за смърт ще се аз венчая ! Венчаха ги. Скромно. Наша си Весела и ... по божията воля - за съпруг Стефан. Не мина се и месец-два и Стефан отново на бащини порти потропа. - Какво има бре Стефане, да не се е нещо лошо с Весела случило ? - с тез думи набърже го посрещна майка й на двора. - Не е читава таз ... наш"та работа, стрино Василке, не е - промърмори Стефан, забил поглед в нозете си. - Стойчо, ела бърже тука бре Стойчо, нещо лошо на децата се е сторило - провикна се майка й, а бащата с бърза крачка излезе от сайванта, де детска люлка майстореше. - Казвай, казвай Стефане, що се е случило ! - подкара го и той. - Ела , ела седни тука и разказвай ! - придърпа го той навътре, да ги не слушат от пътя за що си говорят. - Казвай, а ти жена иди донеси нещо на зетя да сипем, че виж колко е прашен, кой знае как е бързал насам за помощ да дойде. - Аз.. и за помощ , и за съвет дойдох, ама по-напред да ви рекна , че с Веселка отиваме у градо. - Що щеш у градо бре Стефане, лошо ли ти е тука ? Я каква китна къща си имаш у ваше село, добитък на полето как ще оставиш, стопанка от дом, как в града на чуждо ще водиш ? - с тез въпроси към него се Стойчо приведе, а лице му едно пепеляво, без помен за цвят и усмивка, кога люлка с душа майстореше. -Хм, не става инак бре бат Стойчо, ще продам всичко, ама Весела от нейно си либе ще разделя, че жена ми е вече и не може всяка вечер, пред всички за смях да ме прави. -Какво ти либе бре Стефане, та наша Весела през порти по заник не е излизала, до герана за вода не сме я провождали , някой в лудост да не я открадне ? - А при кого тя ходи тогаз, всяка една вечер, щом месечина изгре, при кого ? А кога, след нея тръгна, по стъпки нейни да я последвам, все в гората влиза и все там я губя. Само смеха й дочувам как бисерно се лее, а на мене ми иде като вълк да завия. Наместо жена си нощем до мен да прегърна, аз тръните нощни бодливи прегръщам ! А кога си дойде призори, е с усмивка доволна и морна на лице и мен като мъж не желае. Само кога месечина навън не изгрей, само тогава у дома стои, но е кат болна посърнала, дума не казва и сърце ми не дава да й посегна .
Замълчаха двамата, без дума повече и да отронят.
Проводиха ги. А на изпроводяк им дадоха малкото що за зимата бяха заделили. Да имат ецата, че живота в града е тежък и няма да има кой да помогне. Продал бе Стефан бащино имане, продал а с парици ... къща по-малка от сайванта на село си бе купил. Апартамент, панелен. За толкоз стигнаха парите. И как стигнаха така и свършиха.
Всяка вечер, се Стефан уморен прибираше и все Весела на балкона заварваше. С очи насълзени, търсещи да зърнат полето, а наместо него бетон и асфалт дорде ти поглед стигне. С ръце протегнати да пипнат небето, а над глава й се само смог сив и задушлив стелеше. Сама. Без думите на цветята, без шепота на вятъра, без милувката на луната дори, Веселка се поболя. Посивя и с всеки ден все повече слабееше.
Не помогнаха докторите - Не е рак, озадачено разглеждаха изследванията й те. Не ни е позната таз болест, тази странна загуба на тегло и жизнен тонус. Не помогнаха и врачките - И магия не е ! Тя уроки няма, нея кой зло се опита да стори, мигом злото срещу него ще се обърне ! Не помогнаха и молитвите му - Бог мълчеше. Отвърнал лице си от него, що бе се заклел жена си в обич и сговор да гледа
Замина си Веселка, замина, а кога си съвсем изстина до майка си на село вече бе пренесена. С коси руси посивели, с лице румено от мъка изпепелено, студена като месечината под която бе и родена. Погребаха я. Тихо как бе и родена.
Само една старица се скришом встрани после прекръсти и рече : - Самодива, самодива е била.
Тя пък с какво им извади очите на цензурите в "Стихове"-те, не разбрах?
Но.. свят широк и простотия разна, неведоми са пътищата, по които тя ще поеме към нас, за да ни подложи на изпитание.
Дали ми е тъжно, че я няма повече там като разказ ли?
Едва ли.
Просто, имал съм своята нужда от "Весела", нужда родила я през онази нощ за мен. Позволила ми за кратко да бъда там, да виждам през нейните очи, да усетя недоловимото, което оставя един странен привкус в душатата ти.
Но, какво пък, най-много в един момент да изтрия всичко от това с което се гордея, че съм имал възможноста да участвам в сътворяването му и да оставя това, което ще направи глупаците щастливи.
А "Весела" е жива.
Напук на тези опитали се да я погребат.
И отново е тук, в чест на една моя приятелка, която бе причината да я напиша и мислейки си за нея все се сещам за Весела, и четейки "Весела", все се сещам за нея - Ренката ;)
Весела
Роди се с изгрева на луната, в една ясна и тиха лятна вечер, кога щурци огласяха с песен полето и само славеят дръзваше да ги надпее. Проплака тихо и се заслуша в песента на вятъра, сгушена в скута на майка си, с
коси посребрени от звездна светлина. - Ще я кръстим Весела - отсече баща й. Тя ще е нашата радост от тук насетне ! Така си и стана, растеше си Весела, като тихо и скромно дете, за радост на родителите си , сдобили се с късна рожба, растеше и само една странност имаше в нея. Всички деца си играят, пищят и се боричкат в окосеното сено, а само наша Весела си седи кротко отстрани, а погледа и все нейде встрани, все нещо си чака , умислена в себе си. - Веселке, ти що си не играеш маминото, иди децата те чакат, може ли така отстрани да ги гледаш и в игрите им да не играеш? Какво ти има миличко, болно ли си ? - се опитваше майка й да я накара да потича с тях, да се сборичка ако трябва, какво от това че е момиче - дете е все пак, може ли отстрани да седи и да не играе , та все другите майки така странно да гледат към нея, а наша Весела тихо й отговаряше - Остави ме Мамо, добре си ми е така, аз така си играя. - Как така, сама си играеш ? - попита уплашено майка й . - Не съм сама бре Мамо, не виждаш ли вятъра, който иска да се гоним с него, не чуваш ли тревата, която ме моли с нозете боси да тичам по нея , цветята които песни ми пеят кога ги погаля ? - Стойчо, болно ни е детето, давай на доктор да го водим, има му нещо, болест някаква го е налегнала ! Божке ле Стойчо, каква ли ни мъка тоя път ни е споходила , та детенце с такава болест да ни се види ? Давай, давай мъжо, ти изкарай колата, а аз ей сегичка приготвям набърже детето, че болест не чака, може и по-лошо да стане !
Уплашиха се и майка , и баща й, и с пребледнели лица на доктор я заведоха. Специалист. Голям и всепризнат. При кой се лесно не влиза, та... продадоха набърже теленце, само и само доктор, наша Весела навреме да види. - Нищо му няма на детето - отсече доктора.- Просто,... е ... как да река , рядко интровертен тип с изключително буйно въображение. - Ин-н-нт.. , какво докторе, какво й има, тоя тип лекува ли се ? - почти проплака в ужас майка й , прикривайки Весела зад себе си, в очакване на най-лошото. - Не, не се лекува. Ама , какво сте ми и двамата прибледнели, успокойте се, физически си е напълно здраво детето , просто как да го река... хм, мечтателно е то и си живее в света на приказките, които въображението му рисува. - Луда е ! - отсече Стойчо - Луда е наша Веселка, ама не тя е виновна, лудост нашето беше - дете да желаем, на тези ни години. - Не бре хора, нормално си е детето - опита се да ги убеди доктора, но колкото повече се стараеше, толкоз по-странни и необясними за тях думи използваше и това само засили болката и тъгата по лицата им. - Е, каква си е, наша си е ! Наша рожбичка си ни е Весела, а пък.. кога порасте.. ще видим. Все един добър мъж за нея ще се намери, кой да се грижи, кога ний вече не можем. Че то нашето, преброено е вече, ама нейното... - тихо каза баща й и скришом издайническа сълза забърса.
Тихо прибраха се те на село, по мръкнало, да ги не видят комшиите и да не разпитват, къде са ходили, за болеста на Веселка да се не разчуе. И само тихият вятър, чу хлиповете на майка й и молитвата на баща й , след като Веселка с целувка приспаха. Чу ги и далече отнесе. Там, където се бяха стопили и думите на доктора, че страшно си няма. Че Веселка е дете нормално, нищо, че с други деца не играе и с вятър и треви си хортува.
А Веселка си порастна. Тиха, в себе си вглъбена и глава наклонила леко встрани, сякаш някой й говори, а тя му думите слуша. Слуша и се усмихва. Красавица надали бе нявга се раждала, кат таз мома - стройна фиданка. Ако има думи, кои нейната хубост да опишат. Хубост, що те караше, ако си на трапеза с нея и от глад да умираш, залък хляб в уста си да не сложиш, а само нея да гледаш и с хубостта й да се храниш.
Идваха ергени всякакви да я искат, но кога наш Стойчо насаме с тях останеше, всички си тръгваха. Идеха като аслани, а си тръгваха като... А Стойчо си бе честен и прям, не искаше с лъжа добро на рожбата си да стори и истината им в очи казваше - Луда си е наша Веселка, луда си е , ама си е тиха, оправна и грижовна. Без нищо я давам, но едно от тебе ще искам . Грижи се за нея и я обичай така, както я обичахме и ние !
И бягаха, наплашени от тез думи бащини ергените, не намерили ни обич в сърцата си, ни смелост в душите си, луда невеста, през бащини порти да вкарат. Само един се намери, кой на бащини думи да отговори. Свит, неугледен, дори и леко грозноват наглед, но така запленен от нейната хубост, че страстта наместо него заговори. - Взимам я, взимам я бат Стойчо, такава каквато е, взимам я ! На ръце , ако трябва ще я нося, през огън минавам, но ми я дай ! Дай ми вашата Весела, че сърце ми вече не трае и .. или Весела жена ще ми стане, или за смърт ще се аз венчая ! Венчаха ги. Скромно. Наша си Весела и ... по божията воля - за съпруг Стефан. Не мина се и месец-два и Стефан отново на бащини порти потропа. - Какво има бре Стефане, да не се е нещо лошо с Весела случило ? - с тез думи набърже го посрещна майка й на двора. - Не е читава таз ... наш"та работа, стрино Василке, не е - промърмори Стефан, забил поглед в нозете си. - Стойчо, ела бърже тука бре Стойчо, нещо лошо на децата се е сторило - провикна се майка й, а бащата с бърза крачка излезе от сайванта, де детска люлка майстореше. - Казвай, казвай Стефане, що се е случило ! - подкара го и той. - Ела , ела седни тука и разказвай ! - придърпа го той навътре, да ги не слушат от пътя за що си говорят. - Казвай, а ти жена иди донеси нещо на зетя да сипем, че виж колко е прашен, кой знае как е бързал насам за помощ да дойде. - Аз.. и за помощ , и за съвет дойдох, ама по-напред да ви рекна , че с Веселка отиваме у градо. - Що щеш у градо бре Стефане, лошо ли ти е тука ? Я каква китна къща си имаш у ваше село, добитък на полето как ще оставиш, стопанка от дом, как в града на чуждо ще водиш ? - с тез въпроси към него се Стойчо приведе, а лице му едно пепеляво, без помен за цвят и усмивка, кога люлка с душа майстореше. -Хм, не става инак бре бат Стойчо, ще продам всичко, ама Весела от нейно си либе ще разделя, че жена ми е вече и не може всяка вечер, пред всички за смях да ме прави. -Какво ти либе бре Стефане, та наша Весела през порти по заник не е излизала, до герана за вода не сме я провождали , някой в лудост да не я открадне ? - А при кого тя ходи тогаз, всяка една вечер, щом месечина изгре, при кого ? А кога, след нея тръгна, по стъпки нейни да я последвам, все в гората влиза и все там я губя. Само смеха й дочувам как бисерно се лее, а на мене ми иде като вълк да завия. Наместо жена си нощем до мен да прегърна, аз тръните нощни бодливи прегръщам ! А кога си дойде призори, е с усмивка доволна и морна на лице и мен като мъж не желае. Само кога месечина навън не изгрей, само тогава у дома стои, но е кат болна посърнала, дума не казва и сърце ми не дава да й посегна .
Замълчаха двамата, без дума повече и да отронят.
Проводиха ги. А на изпроводяк им дадоха малкото що за зимата бяха заделили. Да имат ецата, че живота в града е тежък и няма да има кой да помогне. Продал бе Стефан бащино имане, продал а с парици ... къща по-малка от сайванта на село си бе купил. Апартамент, панелен. За толкоз стигнаха парите. И как стигнаха така и свършиха.
Всяка вечер, се Стефан уморен прибираше и все Весела на балкона заварваше. С очи насълзени, търсещи да зърнат полето, а наместо него бетон и асфалт дорде ти поглед стигне. С ръце протегнати да пипнат небето, а над глава й се само смог сив и задушлив стелеше. Сама. Без думите на цветята, без шепота на вятъра, без милувката на луната дори, Веселка се поболя. Посивя и с всеки ден все повече слабееше.
Не помогнаха докторите - Не е рак, озадачено разглеждаха изследванията й те. Не ни е позната таз болест, тази странна загуба на тегло и жизнен тонус. Не помогнаха и врачките - И магия не е ! Тя уроки няма, нея кой зло се опита да стори, мигом злото срещу него ще се обърне ! Не помогнаха и молитвите му - Бог мълчеше. Отвърнал лице си от него, що бе се заклел жена си в обич и сговор да гледа
Замина си Веселка, замина, а кога си съвсем изстина до майка си на село вече бе пренесена. С коси руси посивели, с лице румено от мъка изпепелено, студена като месечината под която бе и родена. Погребаха я. Тихо как бе и родена.
Само една старица се скришом встрани после прекръсти и рече : - Самодива, самодива е била.
Лека!:)
цитирай
2.
анонимен -
Това поетесите в по българско са гадна напаст
02.04.2010 00:37
02.04.2010 00:37
Такава злоба и простащина и на Луната няма ! Мен пък ми спретнаха ужасен номер , нищо че не съм поетеса . Така по инерция да се показва селска кака над Лидис )) Аз не знам как живеете между такива аномалии и гадости всеки ден ? Ужасно племенно разбиране за култура и ценности (((( Пълна порнография и чалгарски навици !
цитирайЧела съм този разказ. Много тъга и меланхолия има в него. Може би това е причина да изтрие блога си.
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 27883
Блогрол
1. най-доброто до тук
2. Овчи хроники
3. Техническо прекъсване
4. Воаяж
5. Пирин
6. Любовен демон
7. Разговори с Мефистотел
8. Адвокат на Дявола
9. Лечителят
10. Весела
11. Звезден прах
12. Horror story
13. Генетичен пират
14. Аз Пенсионерът
2. Овчи хроники
3. Техническо прекъсване
4. Воаяж
5. Пирин
6. Любовен демон
7. Разговори с Мефистотел
8. Адвокат на Дявола
9. Лечителят
10. Весела
11. Звезден прах
12. Horror story
13. Генетичен пират
14. Аз Пенсионерът