Една великолепна статия  Тази сладка дума: СВОБОДА
с автор Веселин Кандимиров , която ви препоръчвам да прочетете*.

" Един кратък историко-географски поглед върху околното пространство е достатъчен да ни убеди, че както за всеки индивид, така и за всяко общество съществува нещо, което можем да наречем равнище на поносимата свобода (РПС). Когато това равнище бъде надхвърлено, т. е., когато обектът попадне в условия на свобода, по-голяма от поносимата за него, той започва да се чувствува некомфортно, изпада във възбуда и полага всевъзможни усилия да слезе под въпросното равнище."

  Статия, провокирала ме за пореден път да се замисля и за пореден път да преоткрия , че - Всеки един от нас е точно толкова свободен, колкото свобода може да понесе на плещите си.

  Защото свободата е преди всичко бреме, като отговорност спрямо делата ни.
Отговорност, която трябва да понесеш лично ти за делата си и за бъдещето си, а не някой друг вместо тебе, било то роднини, управници, държава или световни глобалисти и конспиратори.

  Винаги е било по-лесно, да оправдаваме неуспехите си с чужда намеса в живота ни, с форсмажорни обстоятелства и фактори от макроестество, които не можем да променим от позиция на силата си.
 Да, това е така, но само до момента в който претърпим неуспех в начинанието си. Свободата е качеството на Духа, което ти позволява да се изправиш след всяко падение и с вдигната глава да продължиш напред.

  А нима смисълът й не е именно в това, да не се спираш пред неуспехите си, в случай че нещо не можеш да го промениш, да намериш начина по който да го заобиколиш ( или да го накараш да работи в твоя полза ) и да продължиш по пътя си, наместо да стоиш пред него и да хленчиш, колко е несправедлив живота. Защото в хленченето сме си просто царе, родени сме си за това.

  Ако ние нямаме смелостта да се променяме, ако нямаме нужната гъвкавост в мисленето си , за да се адаптираме към променящият се постоянно свят, можем ли изобщо да претендираме за свободата, която искаме да получим ?

 Оплакваме се в блогосферата, от това доколко сме недооценени , как се изопачават думите ни и сме едва ли не света вода ненапита, а не се опитваме да погледнем през очите на другите. Можем да си позволим свободата, която желаем , но пак се самоограничаваме в нея пребивавайки единствено в защитеното си лично пространство, там където се чувстваме в сигурност, където се чувстваме силни и можем да отвърнем чрез цензура или ответна нападка, на коментарите които не желаем да чуем. Хленчим че ни държат в клетка, а в момента в който вратичката и се отвори пред нас , плахо и доволно се завръщаме в нея , към познатата сигурност , която ни предлага.

 И се оказва, че наместо да се научим да бъдем свободни, ние се приучаваме да бъдем роби на Егото си, на чувството си за непогрешимост и си самовнушаваме неусетно, че сме длъжни да поучаваме останалите с прозренията си и непременно трябва да им наложим истините , които сме възприели. Ние сме призваните, всички останали са неуките, които трябва да бъдат осветлени от самото ни присъствие.

 Робувайки на егоцентризма си, жалеем пред тленни и преходни неща като популярност и авторитет, наместо да се възползваме от свободата си да продължим да експериментираме със себе си в опита ни да разберем, колко високо може да полетим.

 Страхуваме се от цензурата дотолкова много, че сами започваме да се цензурираме, в опитите си да звучим лицеприятно.

  И неусетно, наместо да търсим истината за себе си и за живота ни, започваме да преповтаряме благозвучните лъжи, които ни ласкаят, утешават и приспиват.

 В сънищата, в които ние достигаме лелеяната си свобода.

 За да установим на събуждане, че свобода не ни е нужна и никога не ни е била. Че е много по-лесно и приятно да живееш като роб следвайки господарите си по дирята им, отколкото да проправяш пътека за себе си и за другите след теб.

 

* Пълната статия е на адрес http://www.mediatimesreview.com/january2008/liberte.php

 

Винаги е по-лесно друг да взема решения вместо теб.
По тази причина лесно се управляват големи маси от хора... стига да знаеш как :)

Не и когато не можеш да вярваш на човека който зима решение, цената често е твърде висока :)

не робуваш ли на егото си, ама точно никак не можеш да бъдеш свободен. какво си ти, ако не е егото ти?

всъщност, сигурно е въпрос на дефиниция:)

Може да работи за теб, позволявайки те да се самоопределиш, може да работи и против теб в очакването всички да са съгласни с теб :)

По-лесно е друг да взима решенията вместо теб, защото така по-лесно се прехвърля отговорността за всеки един неуспехм който се приписва на недалновидността и на некадърноста на тези които те водят.
А ако нещо недай си Боже, вземе че стане като хората , то естествено ще се дължи на твоята находчивост и природна интелигентност :)))

Понякога робството може да е дотолкова сладко, че да не искаме да го отхвърлим и страстно да отстояваме запазването му :)))

Само да добавя, че по мои наблюдения всеки получава толкова свобода, колкото успее да си извоюва, т.е. колкото заслужава.

на едно его не би трябвало да му дреме какво мисли останалия свят.

Свободата е по-скоро въпрос на поносимост, отколкото на достъпност.

Винаги е имало и ще има два варианта на избор, въпросът е, колко ни стиска на този, който ни прави свободни ! :)))

valsodar, май мислим на една вълна, предполагам..:)) Така е, свободата е въпрос на избор..а за изборът трябва да имаш "топки" и да си го отстояваш. Което ме подсеща и за друго, че който не се научи да консумира свободата си адекватно, си спечелва авторитаризъм без значение в какъв план.

Което ме навежда на мисълта, а искаме ли всъщност да сме свободни ?
Да си свободен човек и да си в хармония с обкръжаващия свят е едно нелеко начинание.

И си мисля, че проблема не е в света около нас, с възможностите които ни предоставя, а вътре в нас в начина по който го възприемаме и в очакванията, които имаме към него :)

"Свободата е качеството на Духа, което ти позволява да се изправиш след всяко падение и с вдигната глава да продължиш напред."
Свободата не означава да правиш каквото си искаш, а да можеш сам да взимаш решения и да носиш отговорност за тях.
"Така е, свободата е въпрос на избор..а за изборът трябва да имаш "топки" и да си го отстояваш."
Надявам се, че това за "топките" е образно казано?! Защото някои сме жени... Но това не ни пречи на свободата. Може би /в този стил/ е по-добре човек да има "дупе", да му стиска да направи и да отстоява избора си, а и да си понесе отговорността при евентуален неуспех.
Иначе и двамата сте прави. Аз също мисля така.

След този пост взех едно решение. Може би не е най-доброто, или най-подходящото, предвид обстоятелствата, но го взех - надявам се схващаш какъв комплимент ти правя :))) Стан

Въпреки че, за поста по скоро бих искал да благодаря на автора на статията, който ме провокира към тези размисли :)

......

сладко нещо е свободата, поради което не се разрешава за консумация от диабетици

11, това е израз, разбира се, иначе и аз нямам топки :))) Да имаш куража да се бориш - това е идеята. Абе, отговорност си е, откъдето и да го погледнеш. Иначе, ОК, състояние на духа, донякъде съм съгласна, но ако липсва отговорност е прекалено имагинерно, за мен поне.
valsodar, ест, че искам, да съм свободна. И понеже знам, колко е скъпо, затова ми е и сладка свободата.

според мен е да бъдеш пуснат в пространството на бейзкрайно многото възможности (като на сред океана) и да си способен да решиш, да избереш посоката си.Да знаеш Какво? и Как? Способността да решаваш и избираш ти дава тази свобода, за това аз избрах за професия да тренирам хората да вземат решение и да правят правилните са себе си избори.

Всъщност, стремежите винаги са били към някаква форма на зависимост - от събирането на групи, през създаването на държавата, мерака за правила и конюнктура, потребността от любов - във всичките и форми значения и измерения...което всъщност си е най-силната зависимост.
Дали е правилен този избор между зависимост и свобода?! Знам ли :))

Свободата не е ли преди всичко отсъствие на зависимост - материална и духовна ? Забелязала съм, че повечето хора като че ли им харесва да са зависими,от какво ли не, а пък други хора са превърнали стремежа си към свобода в основна ценност. Свободата е качество на духа, както е написал автора и наистина може би тя помага " да се изправиш след всяко падане ". Но помага също така и зависимостта, може би дори в по-голяма степен. Практиката показва, че така наречените "успешни" хора, са допуснали да станат зависими от доста благоприятни за техния успех фактори, при това без никакви емоционални жертви и компромиси с мирогледа си. И затова се чувстват уютно в своята зависимост. Ако обаче човек, с друг тип мироглед попадне в подобна ситуация, може би ще отхвърли звисимостта, но няма да постигне успеха на първия. Мисля, че всеки човек в различна степен се стреми към свободата си , но в зависимост от ценностите си, прави или не компромиси с чувството си за свобода.
От друга страна, стремежът към свободата, може и да навреди, в смисъл - да отчужди човека от обкръжението му... и дори да го направи зависим от идеята за Свободата.
Все пак сме социални същества и заради това идеалната Свобода е непостижима.

"Бягство от свободата" е класическото аргументиране на тази гледна точка за свободата.
За хората противоположност на свободата не е робството, а сигурността. Свободата, избора, винаги водят до липса на сигурност и затово много хора предпочитат да ги отхвърлят заради по-спокойния и по-сигурен живот, който обикновено осигуряват авторитарните управления.

глава от "Братя Карамазови" на Достоевски"