Котьо се влюби.
Напълно неочаквано. 
Без предизвестие. 
Изненадващо.
 В Снежанка. 
От съседния апартамент.
 А Снежанка е красавица, белоснежна, пухкава, гледаща тъжно през прозореца. Тъгуваща за своя рицар.
Е , не на бял кон , все пак котките не могат да яздят.
Красавица дебеланка.
Седяща на перваза на прозореца, на една ръка от моята тераса.
Там, където я съзря и Котьо.
Нали си е залюхан, то на кой ли да мяза все пак - видя я с няколко месечно закъснение.
А тя, цяло лято се припичаше на терасата, показваща я пухкаво бутче, я стройна извивка на гърба, въртяща се на място, нетърпеливо приглаждаща козинката си с език, за да е единствената - Белоснежка. Със сини очи.
 Ако сред котешкото царство имаше поет, то той с възторг и патос би описал тяхната първа среща.
Ако имаше продуцент, би заснел венесуелски сериал изпълнен с драми и неочаквани обрати.
Ако имаше меценат, би записал любовния сонет, който Котьо и изпя. С глас извиращ от сърцето, изпълнен с желание,  надежда и радост.
Гледащ я с болка и трепет в очите, смутено пристъпващ от крак на крак, наежил пухкава опашка, за да е желан в нейните очи.
 А тя, тя  продължи да си гледа нейде встрани.
 Към следващият рицар в живота й.
Котьо се завърна със сълзи в очите.
Не бях виждал коте да плаче.
Имат ли котките сърца ?